Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

— Не в това тяло — изсъска създанието, — не в това тяло! Това е последното ми тяло. Последният ми живот. Това е тялото ми за отмъщение. Моето тяло-за-убиване-на-Артър-Дент. Последният ми шанс. Трябваше да се боря, за да го спечеля.

— Но…

— Бях на — изръмжа Аграджаг, — мач по крикет! Имах слабо сърце, но какво, казах на жена си, може да ми се случи на мач по крикет? Като гледам, какво се случва?

— Двама души доста злобно се появиха от тъмния въздух точно пред мен. Последното нещо, което не можех да не забележа преди слабото ми сърце да изпадне в шок беше, че единият от тях е Артър Дент, който имаше заешки кокал в брадата си. Съвпадение?

— Да — каза Артър.

— Съвпадение? — изпищя създанието, болезнено тупайки очупените си крила и отваряйки малка рана на лявата си буза с един много гаден зъб. При по-близък оглед, какъвто Артър се надяваше да избегне, се забелязваше, че по-голямата част от лицето на Аграджаг е покрито с парцаливи ивици черна лепяща лента.

Той нервно се отдръпна. Почеса брадата си. Беше безкрайно изнехадан да открие, че в нея все още има заешки кокал. Той го извади оттам и го захвърли надалеч.

— Виж — каза той, — съдбата само си прави глупави номера с теб. С мен. С нас. Това е пълно съвпадение.

— Какво имаш против мен, Дент? — озъби се съществото, напредвайки към него със страховито поклащане.

— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо.

Аграджаг го фиксира със стъклен поглед.

— Струва ми се странно да се свържеш с някого, срещу когото нямаш нищо напротив, убивайки го през цялото време. Много любопитен пример за социално взаимодействие, така бих нарекъл това. Също бих го нарекъл лъжа!

— Но виж — каза Артър, — аз много съжалявам. Имало е ужасно недоразумение. Трябва да тръгвам. Имаш ли часовник? Призван съм да спася Вселената. — Той се отдръпна още повече.

Аграджаг напредна още повече.

— От една страна — изсъска той, — от една страна реших да се предам. Да, нямаше да се връщам. Щях да стоя в долния свят. И какво стана?

Артър показа със случайни поклащания на главата си, че няма представа и изобщо не иска да има. Той откри, че е отстъпил до студения мрачен камък, от който беше издялана с кой знае какви Херкулесови усилия чудовищната пародия на чехлите му. Той погледна нагоре към собственото си ужасяващо пародийно изображение, което се издигаше над него. Той все още се чудеше на това какво ли прави една от ръцете му.

— Бях придърпан не по собствено желание обратно в материалния свят — продължи Аграджаг, — като букет петунии във, може би трябва да прибавя, ваза. Този доста щастлив кратък живот започна с мен в моята ваза, незакрепена на триста мили над повърхността на доста мрачна планета. Не на позиция, определена от природата за ваза с петунии, можеш да си помислиш. И ще бъдеш прав. Този живот завърши след много малко, триста мили по-надолу. Може би трябва да прибавя, в пресните останки на един кашалот. Моят брат по съдба.

Той се вгледа в Артър с подновена злоба.

— По пътя надолу — озъби се той, — не можех да не забележа един блестящо изглеждащ бял космически кораб. И гледайки през илюминатора на този блестящо изглеждащ космически кораб седеше един самодоволно изглеждащ Артър Дент. Съвпадение?