Ние [Мы - bg]

И още как! Това така съвпадаше с мислите ми. Не устоях и й прочетох откъс от 20-ата си записка, която започва: „Тихичко, метално рязко почукват мислите…“

Без да я поглеждам, видях как потрепват кафеникаво-розовите й бузи, приближават се към мен и ето, в ръцете ми — сухите, твърди, дори леко бодливи пръсти.

— Дайте, дайте ми това! Ще го фонографирам и ще накарам децата да го научат наизуст. Това е нужно не толкова на вашите венерианци, колкото на нас, на нас — сега, утре, вдругиден.

Тя се озърна — и съвсем тихо:

— Чухте ли: казват, че в Деня на Единодушието…

Скочих:

— Какво — какво казват? Какво — в Деня на Единодушието?

Вече ги нямаше уютните стени. Мигом се почувствувах изхвърлен, там, навън, където над покривите бушуваше огромен вятър и косите сумрачни облаци — все по-ниско…

Ю ме улови за рамото решително, твърдо (макар че забелязах: в отговор на моето вълнение — пръстите й трепереха).

— Седнете, мили, не се вълнувайте. Какво ли не се приказва… И после, стига да имате нужда от мен — в този ден ще бъда до вас, ще оставя децата си в училище на някой друг и ще бъда с вас, защото вие, скъпи — също сте дете и ви трябва…

— Не, не — размахах ръка, — за нищо на света! Тогава вие наистина ще си помислите, че съм дете — че не мога сам… За нищо на света! (Признавам си: имах други планове за този ден.)

Тя се усмихна; явно неписаният текст на усмивката бе: „Ах, какво упорито момче!“ После седна. Очите наведени. Ръцете свенливо оправят образувалата се отново между коленете гънка на юнифата — и сега за друго:

— Мисля, че трябва да се реша… заради вас… Не, моля ви: не ме карайте да бързам, трябва още да помисля…

Не я карах да бърза. Макар да разбирах, че трябва да бъда щастлив и че няма по-голяма чест от това да увенчаеш със себе си заника на нечий живот.

… Цялата нощ — някакви криле, аз вървя и крия с ръце главата си от крилете. А после — стол. Но не от сегашните ни столове, а старинен, от дърво. Местя крака като кон (десния преден — и левия заден, левия преден — и десния заден); столът притичва до леглото ми, качва се върху него — обичам този дървен стол: неудобно, боли.

Чудно нещо: нима не може да се измисли никакво средство срещу тази сънна болест — да бъде излекувана или да се направи полезна — може би дори разумна.