Ние [Мы - bg]

Тихичко, метално рязко почукват мислите: незнаен авиолет ме отнася в синята вис на моите любими абстракции. И виждам как тук — в чистия разреден въздух — с лек пукот като напомпена гума — се спуква разсъждението ми за „действеното право“. И ясно виждам, че то е само остатък от нелепия предразсъдък на древните — идеята им за „правото“.

Има идеи от глина — и има идеи, навеки изваяни от злато или от скъпоценното ни стъкло. За да се определи от какъв материал е идеята, достатъчно е само да се капне върху него капка силна киселина. Една такава киселина е била известна и на древните: redicio ad finem. Струва ми се, така са я наричали; но те се страхували от тази отрова, предпочитали да виждат каквото и да е, дори глинено небе, дори небе като играчка, но не и синьото нищо. А ние — слава на Благодетеля — сме пораснали и играчки не ни трябват.

Та тъй — ако капнем от тая отрова върху идеята за „правото“. Дори при древните най-възрастните са знаели: правото произлиза от силата, правото е функция на силата. И ето — на едното блюдо на везните е грамът, на другото — тонът, на едното — „аз“, на другото — „Ние“, Всеобщата Държава. Какво по-ясно: да се допуска, че „аз“-ът може да има някакви права спрямо Държавата, е все едно да се допуска, че грамът може да уравновеси тона. Оттук разпределението: тонът има права, грамът — задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувствуваш милионна частица от тона…

Вие, охранени, румени венерианци, вие, почернели от дим като ковачи уранци — чувам в синята си тишина вашия ропот. Но разберете най-после: всичко велико е просто; разберете: непоколебими и вечни са само четирите аритметични правила. И велик, непоклатим и вечен ще пребъде само моралът, основан върху тези четири правила. Това е висшата мъдрост, това е върхът на пирамидата, по която хората — зачервени и изпотени, с ритници и пръхтене са се катерили векове. И от този връх — там, на дъното, където като жалък червей още мърда нещо, оцеляло у нас от дивите ни прадеди — от този връх еднакво изглеждат: и незаконната майка О, и убиецът, и онзи безумец, дръзнал да замери със стих Всеобщата Държава; обща е за тях смъртната присъда. Това е божественото правосъдие, за което са мечтаели още хората от каменножилищната епоха, огрени от наивните розови лъчи на зората в човешката история: техният „Бог“ е наказвал обругаването на Светата църква също както убийството.