Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
Може би вече не съм фагоцит, който делово и спокойно поглъща микробите (със сини слепоочия и лунички): може би съм микроб и сред нас може би има вече хиляди такива, които като мен се преструват на фагоцити…
Ами ако днешното, всъщност дребно произшествие е само началото, първият метеорит от поредицата бумтящи огнени камъни, изсипали се от безкрайността върху стъкления ни рай?
23
Конспект:
Цветя
Разтварянето на кристала
Стига само
Казват, че има цветя, които цъфтят веднъж на сто години. Защо да няма и такива, които цъфтят веднъж на хиляда, на десет хиляди години? Може би досега не сме знаели за тях само защото тъкмо днес настъпи това „веднъж-на-хиляда-години“.
И ето, в блажено опиянение вървя надолу по стълбите, към дежурния, и пред очите ми наоколо мигом се разтварят беззвучно хилядолетни пъпки и разцъфват кресла, ботуши, златни плочки, електрически лампи, нечии тъмни, космати очи, шлифованите колонки на перилата, изтърваната на стъпалата кърпичка, масичката на дежурния, над масичката — нежнокафявите, покрити с петънца бузи на Ю. Всичко е необикновено, ново, нежно, розово, влажно.
Ю взема розовия ми талон, а над главата й — през стъклената стена — виси от невидима клонка луната, синя, уханна. Тържествено соча с пръст:
— Луната — разбирате ли?
Ю поглежда първо мен, после — номера на талона — и виждам познатото, очарователно целомъдрено движение: оправя гънката на юнифата между коленете си.
— Имате ненормален, болезнен вид, миличък — защото ненормалното и болестта са едно и също. Погубвате се и никой няма да ви го каже — никой.
Това „никой“, разбира се, намеква за номера на талона: I–330. Мила, чудесна Ю! Разбира се, вие сте права: аз съм неблагоразумен, аз съм болен, имам душа, аз съм — микроб. Но нима цъфтенето не е болест? Нима не боли, когато се разпуква пъпката? И не мислите ли, че сперматозоидът е най-страшният микроб?
Горе съм, в стаята си. В широко разтворената чашка на креслото — I. Аз съм на пода, прегърнал съм краката й, главата ми е на коленете й, мълчим. Тишина, пулс… и тъй: аз съм кристал и се разтварям в нея, в I. Съвсем ясно усещам как се топят, топят ограничаващите ме в пространството шлифовани стени — изчезвам, разтварям се в коленете й, в нея, намалявам — и същевременно ставам все по-обширен, все по-голям, все по-необятен. Защото тя — не е тя, а Вселената. И ето, за секунда аз и това преливащо от радост кресло до леглото — сме едно цяло: и великолепно усмихващата се старица пред вратата на Древния Дом, и дивите дебри отвъд Зелената Стена, и някакви сребърни развалини на черен фон, дремещи като старицата, и вратата, която сега хлопна някъде безкрайно далеч — всичко това е у мен, заедно с мен слуша ударите на пулса и лети през тази блажена секунда…
С нелепи, объркани, давещи се думи се опитвам да й разкажа, че съм кристал, и затова онази врата е у мен, и затова усещам, че креслото е щастливо. Но избъбрям такава безсмислица, че спирам, просто ме е срам: аз — и изведнъж…
— Мила I, прости ми! Нищо не разбирам: такива глупости говоря…
— Защо мислиш, че глупостта е нещо лошо? Ако бяха отглеждали и възпитавали човешката глупост през вековете така, както ума, може би от нея щеше да излезе нещо необикновено ценно.
— Да… (Струва ми се, че е права — как може сега да не бъде права?)
— И за една твоя глупост — за онова, което направи вчера на разходката — те обичам още повече — още повече.
— Но защо ме измъчваше, защо не идваше, защо ми изпращаше талоните си, защо ме караше…
— Ами ако съм искала да те изпитам? Ако съм искала да се уверя, че ще изпълниш всяко мое желание — че си изцяло мой?
— Да, изцяло!
Тя взе лицето ми — целия ме взе — в ръцете си, повдигна главата ми:
— Е, а как е с вашите „задължения на всеки честен номер“? А?
Сладки, остри, бели зъби; усмивка. В отворената чашка на креслото тя прилича на пчела: и жилото, и медът са в нея.
Да, задълженията… Мислено прелиствам последните си бележки: наистина никъде няма дори следа от мисъл, че аз всъщност съм длъжен…
Мълча. Възторжено (и сигурно глупаво) се усмихвам, надничам в зениците й, притичвам от едната зеница в другата и във всяка от тях виждам себе си: аз мъничък, милиметров — съм затворен в тези мънички, светли тъмници. И после пак пчели-устни, сладката болка на цъфтенето…