Ние [Мы - bg]

Писмото — на късчета. В огледалото за секунда — начупените ми вежди. Грабвам талона, за да постъпя и с него както с бележката — —

„Моли ви непременно — както е казано там.“

Ръцете ми омекнаха, разтвориха се. Талонът падна на масата. Тя е по-силна от мен и аз сигурно ще направя това, което иска. А впрочем… впрочем не зная: ще видим — вечерта е още далече… Талонът е на масата.

В огледалото — ранените ми начупени вежди. Защо и за днес нямам медицинско: да изляза и да вървя, да вървя безкрай, да обиколя цялата Зелена Стена — и после да рухна в леглото — на дъното… А трябва да бъда в 13-ти аудиториум, трябва здраво да се завинтя целият и два часа — пълни два часа, без да мърдам… а ми се ще да крещя, да тропам.

Лекция. Много странно — от блестящия апарат се разнася не метален както обикновено, а някакъв мек, пухкав, мъхест глас. Женски — представям си я такава, каквато някога е била дребната прегърбена бабичка — пред Древния Дом.

Древният Дом… и всичко изведнъж — като фонтан — отдолу, и трябва с всички сили да се завинтя, за да не залея с вика си целия аудиториум. Меките мъхести думи минават през мен, запомних само едно: беше нещо за децата, за детевъдството. Аз съм като фотографска плака: всичко се запечатва у мен с някаква непозната, чужда, безсмислена точност; златен сърп — слънчев отблясък по високоговорителя; под него — бебе, жива илюстрация — хваща те за сърцето; краят на микроскопичната юнифа — пъхнат в устата; здраво стиснато юмруче, големият (по-точно много малкият) пръст е свит навътре, пухкава сянка-гънчица на китката. Като фотографска плака — запечатвам: ето, голото краче се прехвърля през ръба, розовото ветрило от пръстчета стъпва във въздуха — ето сега, сега на пода — —

И — женски вик, на естрадата размаха прозрачни криле някаква юнифа, хвана детето — залепи устни — в пухкавата гънчица на китката, премести го на средата на масата, слиза от естрадата. У мен се запечатва: розовият — с рогчетата надолу — полумесец на устата, налетите до ръба сини чинийки-очи. Това е О. И аз, както при четенето на някаква стройна формула — изведнъж усещам необходимостта, закономерността на този нищожен случай.

Тя седна наблизо зад мен, отляво. Огледах се; послушно отмести очи от масата с детето, очите й — в мен, в мен и отново: тя, аз, масата на естрадата — три точки, и през тези три точки са прокарани линии, проекции на някакви неизбежни, още невидими събития.

Към къщи — по зелената, сумрачна, вече прогледнала от светлините улица. Чувах: целият тиктакам — като часовник. И стрелките у мен — ей сега ще прекрачат някаква цифра и ще направя нещо такова, от което няма да има връщане. Нужно й е някой да мисли, че тя е при мен. А на мен ми е нужна тя и какво ме интересува нейното „нужно“. Не искам да бъда чужди щори, не искам, и това е.