Ние [Мы - bg]

Разбира се, не й го казах; от собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност. Просто отбелязах сухо, че работата й е да отваря вратата, и тя ме пусна в двора.

Пусто. Тихо. Вятър — там, зад стените, далечен като през онзи ден, когато ние рамо до рамо, двамата — едно, излязохме отдолу, от коридорите — стига това наистина да се е случило. Вървях под някакви каменни арки, където стъпките ми, ударили се във влажните сводове, падаха зад мен — сякаш през цялото време друг ме следваше по петите. Жълтите — с червени тухлени пъпки — стени ме наблюдаваха през тъмните си квадратни очила-прозорци, гледаха как отварям пеещите врати на бараките, как надничам из ъглите, задънените проходи, потайните кътчета. Вратичка в оградата и изоставено пусто място — паметник на Великата Двестагодишна война: от земята — голи каменни ребра, стени като жълти озъбени челюсти, старинна печка с вертикален комин — завинаги вкаменен кораб сред жълтите каменни и червените тухлени вълни.

Стори ми се: вече съм виждал веднъж тези жълти зъби — смътно, сякаш на дъното, през водната грамада — и започнах да търся. Падах в някакви дупки, спъвах се в камъни, ръждиви лапи ме хващаха за юнифата, по челото ми се стичаха солени капки пот…

Никъде! Не можах да открия никъде онзи изход от коридорите долу — нямаше го. А впрочем може би така е по-добре: увеличава се вероятността това да е бил един от моите нелепи „сънища“.

Изморен, целият в някаква паяжина, прашен — отворих вратичката — да се върна в главния двор. Внезапно зад мен — шумолене, шляпащи стъпки и ето — розовите криле-уши, двойно извитата усмивка на S.

Той присви очи, заби в мен свределчетата си и попита:

— Разхождате ли се?

Мълчах. Ръцете ми пречеха.

— Е, как, по-добре ли се чувствувате сега?

— Да, благодаря. Струва ми се, влизам във форма.

Той ме пусна — вдигна очи нагоре. Главата отметната — и за пръв път забелязах адамовата му ябълка.

Горе — на не повече от 50 метра — бръмчаха авиолети. По бавния им нисък полет, по спуснатите черни хоботи на апаратите за наблюдение познах Пазителите. Но не бяха двама или трима както обикновено, а между десет и дванайсет (за съжаление не мога да уточня цифрата).

— Защо са толкова много днес? — реших се да попитам.

— Защо ли? Хм… Истинският лекар започва да лекува здравия, онзи, който ще се разболее утре, вдругиден, след седмица. Профилактика, да!