Ние [Мы - bg]

Да повтарям ли, че при нас и този път — както винаги — няма място за никакви случайности, нищо неочаквано не може да се случи. И самите избори имат по-скоро символично значение: да напомнят, че сме единен, могъщ, милионноклетъчен организъм, че ние — ако говорим с думите от древното Евангелие, сме единна Църква. Защото историята на Всеобщата Държава не познава такъв случай — дори един-единствен глас да дръзне да наруши величествената хармония в този тържествен ден.

Казват, че древните правели изборите си някак тайно, спотайващи се като крадци; някои наши историци твърдят дори, че отивали на изборните тържества грижливо маскирани (представям си това фантастично мрачно зрелище: нощ, площад, промъкващи се покрай стените фигури с тъмни наметала; люшкания от вятъра ален пламък на факлите…). Защо е била необходима цялата тази тайнственост, не е изяснено окончателно; най-вероятно е изборите да са били свързвани с някакви мистични, суеверни, може би дори престъпни обреди. Ние нямаме какво да крием или да се срамуваме: празнуваме изборите си открито, честно, през деня. Виждам как всички гласуват за Благодетеля; всички виждат как аз гласувам за Благодетеля — може ли да бъде другояче, щом „всички“ и „аз“ — сме единното „Ние“. Колко по-облагородяващо, искрено, извисено е това от страхливата престъпна „тайна“ на древните. И после: колко е по-целесъобразно. Дори ако допуснем невъзможното, тоест някакъв дисонанс в обичайната монофония, нали невидимите Пазители са тук, сред нас: веднага могат да установят кои са заблудените номера и да ги спасят от следващи погрешни стъпки, а Всеобщата Държава — от тях самите. И накрая още нещо…

През стената отляво: пред огледалната вратичка на гардероба някаква жена припряно разкопчава юнифата си. И за секунда, смътно: очите, устните, двете остри розови пъпки. После щорите падат, мигом у мен оживява вчерашното и не зная вече какво исках да кажа с това „и накрая още нещо“, не искам за това, не искам! Искам само едно: I. Искам всяка минута, винаги да бъде с мен — само с мен. И това, което преди малко написах за Единодушието — е съвсем излишно и ненужно, иска ми се всичко да зачеркна, да го скъсам, да го изхвърля. Защото зная (нека да е кощунство): празник има само с нея, само ако е до мен, рамо до рамо. А без нея утрешното слънце ще бъде само кръгче от ламарина, небето също — оцветена в синьо ламарина, и аз самият.

Хващам телефонната слушалка:

— I, вие ли сте?

— Да. Колко късно се обаждате!

— Може би още не е късно. Искам да ви помоля… Искам утре да бъдете с мен. Мила…

„Мила“ го казвам съвсем тихо. И кой знае защо, ми се мярва онова, което се случи днес сутринта на хелинга: сложиха на шега един часовник под стотонния чук — размах, вятър в лицето — и стотонно нежното, тихо докосване до крехкия часовник.

Пауза. Струва ми се, че чувам там — в стаята на I — нечий шепот. После гласа й:

— Не, не мога. Нали разбирате: аз сама бих… Не, не мога. Защо? Утре ще видите.