Ние [Мы - bg]

— Не мога, сега ще си отида… и никога повече, добре. Но искам само едно — да имам от вас дете — оставете ми дете и ще си отида, ще си отида!

Виждах: тя цялата трепереше под юнифата си, и чувствувах: и аз всеки момент — — Скръстих отзад ръце, усмихнах се:

— Какво? Да не би да искате — в Машината на Благодетеля?

И насреща ми — прелели през язовирна стена ручеи — думи:

— Нека! Но нали ще го почувствувам — ще го почувствувам у себе си. И поне няколко дни… Да видя — само веднъж да видя тази гънчица — както там — на масата. Само един ден!

Три точки: тя, аз — и там, на масата, юмручето с пухкавата гънчица…

Помня, като деца ни бяха завели веднъж на акумулаторната кула. На най-горната площадка аз се наведох през стъкления парапет, долу — хора-точки, и сърцето ми сладко се сви: „Ами ако?…“ Тогава се хванах още по-здраво за перилата; сега — скочих долу.

— Значи, искате? И напълно съзнавате, че…

Затворени — сякаш право срещу слънцето — очи. Мокра, сияеща усмивка.

— Да, да! Искам!

Измъкнах изпод ръкописа розовия талон — на онази — и хукнах надолу, при дежурния. О ме сграбчи за ръката, извика нещо, но какво — разбрах едва после, когато се върнах.

Тя седеше на края на леглото, ръцете здраво притиснати между коленете.

— Това… това нейният талон ли е?

— Не е ли все едно? Е, добре — нейният е, да.

Нещо изхруска. Най-вероятно — О просто се беше помръднала. Седеше с ръце между коленете, мълчеше.

— Е? По-бързо… — Грубо стиснах ръката й и червени петна (утре — синини) на китката й, там — където е пухкавата детска гънчица.

Това е последното. После — ключът е завъртян, мислите гаснат, тъмнина, искри — и аз надолу през парапета…