Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
Във всеки от нас, номерата, има някакъв невидим, тихо тиктакащ метроном и ние, без да гледаме часовника, с точност до 5 минути познаваме времето. Но тогава — метрономът у мен спря, не знаех колко време е минало, изплашен, измъкнах изпод възглавницата плочката с часовника…
Слава на Благодетеля: още двайсет минути! Но минутите — смешно кратки, окъсели, тичат, а толкова неща имам да й разкажа — за всичко, за всичко свое: за писмото на О, за ужасната вечер, когато й подарих дете; и, кой знае защо, за детските си години — за математика Пляпа, за √–1 и как за първи път отидох на празника на Единодушието и горчиво плаках, защото на юнифата ми — в такъв ден — имаше петно от мастило.
I вдигна глава, подпря се на лакътя си. В крайчетата на устните — две дълги, резки линии — и тъмният ъгъл на вдигнатите вежди: кръст.
— Може би в този ден… — Спря, веждите й потъмняха още повече. Хвана ръката ми и здраво я стисна. — Кажи, няма ли да ме забравиш, винаги ли ще ме помниш?
— Защо говориш така? За какво говориш? I, скъпа?
I мълчеше, очите й — вече покрай мен, през мен — далечни. Изведнъж чух как вятърът шиба стъклото с огромните си криле (разбира се, така е било през цялото време, но едва сега го чух) и, кой знае защо, си спомних пронизващото гракане на птиците над Зелената Стена.
I тръсна глава, отърси се от нещо. Още веднъж, за секунда, се докосна до мен цялата — така, за секунда, пружиниращо докосва земята авиолетът, преди да кацне.
— Е, подай ми чорапите! По-бързо!
Чорапите й са захвърлени на бюрото ми, на отворената (193-та) страница от това, което съм записал. В бързината съборих ръкописа, страниците се пръснаха и не мога да ги подредя, а най-важното — дори и да ги подредя, все едно няма да има истински ред, все едно, ще останат някакви прагове, дупки, хиксове.
— Не мога така — казах. — Ето те теб — тук, до мен, и въпреки това сякаш си зад древна непрозрачна стена: чувам през стената шум, гласове — и не мога да разбера думите, не зная какво става там. Не мога така. През цялото време има нещо недоизречено, не си ми казала къде попаднах тогава в Древния Дом, какви бяха онези коридори, защо бе оня лекар — или може би нямаше нищо такова?
I сложи ръце на раменете ми, бавно, дълбоко потъна в очите ми.
— Искаш ли да научиш всичко?
— Да, искам. Трябва.
— И няма ли да се уплашиш да тръгнеш след мен навсякъде, докрай — накъдето те поведа?
— Да, навсякъде!
— Добре. Обещавам ти: като свърши празникът, стига само… Ах, да: а какво става с вашия ИНТЕГРАЛ — все забравям да те попитам, — готов ли е?
— Не: какво значи „стига само“? Пак ли? Какво „стига само“?
Тя (вече на вратата):
— Ще видиш…
Сам съм. Всичко, което остана от нея, е някакъв едва уловим аромат — като сладкия, сух жълт прашец на онези цветя отвъд Стената. И още: здраво закачените за мен въдички-въпроси — като онези, които древните са използували за риболов. (Предисторическия Музей).
… Защо изведнъж заговори за ИНТЕГРАЛА?
24
Конспект:
Границата на функцията
Великден
Да зачеркна всичко
Аз съм като машина, включена на твърде чести обороти; лагерите са се нагрели, още миг — и ще закапе разтопен метал, и всичко — в нищото. По-бързо — студена вода, логика. Изливам цели кофи, но логиката съска върху нагорещените лагери и се разтваря във въздуха като неуловима бяла пара.
Добре, знае се, че за да се установи истинското значение на функцията, трябва да се вземе нейната граница. Разбирам, че границата на вчерашното нелепо „разтваряне във вселената“ е смъртта. Защото тъкмо смъртта е най-пълното ни разтваряне във вселената. Оттук — ако означим любовта с Л, а смъртта със С, то Л = f(С), тоест любовта и смъртта…
Да, точно така, точно така. Тъкмо затова се страхувам от I, боря се с нея, не искам. Но защо у мен „не искам“ и „иска ми се“ — са едно до друго? Там е целият ужас, че отново ми се иска вчерашната блажена смърт. Там е целият ужас, че дори сега, когато логическата функция е решена, когато е очевидно, че тя включва смъртта, аз въпреки това я искам — с устните, ръцете, гръдта си, с всеки милиметър.
Утре е Денят на Единодушието. Там, разбира се, ще бъде и тя, ще я видя, но отдалече. Отдалече — от това ще ме боли, защото ми е необходимо, неудържимо ме тегли — да съм до нея, ръцете й, рамото й, косите й… Но и тази болка дори е желана — нека.
Велики Благодетелю! Какъв абсурд — да искаш болка. Кой не знае, че болезнените — отрицателни, събираеми намаляват сбора, който наричаме „щастие“. И следователно…