Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

Въздишайки, нещастният продължи:

— Върни се, Марино, спаси баща си! Освободи го от тия мъки! Зная, че ме обичаш, мой синко… О, нещастие!… За едно въображаемо престъпление твоят баща чезне тук… Зная с каква бързина този таен съд издава своите тайни присъди; аз често трябваше да се защитавам от тяхното могъщество и накрая паднах!… Горко ми… Тук ще свърша дните си! О, дано бог ме прибере по-скоро!

Гъста тъмнина обкръжи отново стареца. Крачките на главния инквизитор и човека, който го придружаваше, заглъхваха в далечината.

Гробно мълчание цареше в дупката. Нищо не се чуваше, освен пляскането на малките вълни в канала Орфано на стените и вътре в затвора, падането на, тежките водни капки от стените върху размекнатата почва.

Тежък и смрадлив въздух изпълваше килията, чието единствено отверстие, към канала Орфано, беше една голяма дупка, подобна на крепостен бойник. Като се сметне плесенясалата слама, върху която лежеше един старец, чиито рамене бяха носили дожската мантия, килията не съдържаше нищо друго освен една стомна.

Уморените клепки на детронирания дож се затвориха и сънят, който посещението на инквизитора бе грубо прогонило, се върна на сламеното легло и взе нежно в обятията си изтощения старец.

През време на дрямката му, прекъсвана от въздишки и повици към сина му Марино, промълвяни с нисък глас, стори му се, че вратата на дупката, в която лежеше, се отваря тихо и спотаени стъпки се спускат по стъпалата.

Сънуваше ли? Или се намираше в оная полудрямка, през време на която измамливи и смътни образи често минават през затворените ни очи.

Леките стъпки се приближаваха в действителност към бившия дож.

Пипащи в тъмнината ръце бутнаха предпазливо сламата, после краката на стареца; треперещите пръсти се заизкачваха по дължината на тялото. Една наведена фигура бе коленичила до него, незабележима в тъмнината на килията.

Кой беше този нощен посетител? Беше ли някой убиец на служба при държавните инквизитори? Беше ли някой сенатор, който се страхуваше да не би по-късно старият дож да позове народа към отмъщение, като публично разкрие, как е бил измъчван в подземията на палата.

Когато дебнещите пръсти, треперещи и студени, докоснаха врата му, Марино Гримани скочи.

Той протегна ръката си напред, за да улови невидимия човек, да го отблъсне и да се защитава. Но студени тръпки минаха по тялото му, когато, докосвайки се до брадата и косите на своя противник, от формата на лицето му той го позна, като че го виждаше.

Един сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му.

— Ти си… Луиджи! — извика старият дож уплашен. — Тежко ми!… Моята кръв се смръзва!… Това си ти, моят развратен син.

И той започна борба срещу невидимия противник, като се пазеше да произнесе някоя дума.

В този момент в коридора се разнесоха стъпките на пазачите, които се приближаваха.