Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Всички кораби и галери на Франция и чуждите държави, хвърлили котви в пристанището на залива, издигаха своите знамена, за да поздравят адриатическия лъв.
Военните кораби от ескадрата дадоха оръдейни изстрели, за да изразят почитта си, която изпитваха към кораба на могъщата република, с която крал Хенрих IV се намираше в приятелски връзки.
Можеше да се каже, че този кораб бе изпълнен с гордостта на Венеция, като се видеше царственото спокойствие, с което плаваше.
Капитанът на отделението артилеристи, които се намираха на тримачтовия кораб, заповяда да се отговори на поздрава със залп от големите и тежки оръдия, които показваха през отворите на кораба големите си черни и страшни гърла.
После платната бяха сгънати с голяма точност и превъзходен ред. Командите се разнесоха от моста и след няколко минути венецианският кораб хвърли котва близо до обширния и могъщ арсенал на Тулон, построен под грижите на Хенрих IV.
Върху кораба царуваше отличен ред и строга дисциплина, които бяха направили от Венеция най-могъщата крайморска държава в Южна Европа.
Скоро тримачтовият кораб бе доближен от множество гребни лодки, в които се намираха висши офицери и чиновници от пристанището, желаещи да поздравят лично венецианския капитан и да го поканят на едно празненство при коменданта на крепостта.
Те постъпваха така, за да засвидетелствуват верността си към волята на владетеля, който още отдавна бе дал нареждания да се отнасят към Венецианската република и нейните представители винаги с най-големи почести. Не се ли хвалеше той самият, че името му е записано в „Златната книга“ на венецианските благородници.
Капитанът, обаче, бе принуден да отклони поканите, отправени към него и офицерите му, тъй като имаше изрична заповед да тръгне обратно за Венеция, щом изпълни мисията, която му бе поверена от дожа и съвета.
Тази мисия се състоеше в това да предаде на коменданта на крепостта един държавен престъпник, който да работи в каторгата.
Пергаментът, който съставляваше препоръчителното писмо на капитана на кораба, съдържаше, след уверенията в искрено приятелство, молбата да се причисли към хората на каторгата осъденият Марино Маринели и да се отнасят към него безмилостно, като към другите каторжници.
Обръщаше се внимание към опасния характер на осъдения и върху необходимостта да се натоварва с най-тежка работа, без да му се дава ни най-малката свобода.
Поясняваше се, че е осъден на доживотен затвор и се заключаваше, че републиката е готова да се отплати, щом й се представи случай.
Пергаментът бе скрепен с подписите на дожа и членовете на Върховния съвет на Венеция.
Комендантът на Тулон изпрати на борда на тримачтовия кораб един офицер с четирима пазачи от каторгата, които трябваше да приемат осъдения Марино Маринели, да го оковат и да го отведат веднага в галерията, където той трябваше да бъде прикован като другите каторжници.
Четиримата войници — пазачи от галерията, с техните малки якички, къси черни панталони, кожена шапка, украсена с едно перо и пояс, на който висяха една сабя и един нож, се изкачиха на борда на тримачтовия кораб, водени от техния офицер; същевременно венецианският заповяда на моряците си да отидат и потърсят затворника в хамбара и да им го предадат.
При все че Марино Маринели бе прекарал повече от една седмица сред разваления въздух на един тъмен хамбар, подхвърлен на всевъзможни лишения, той се яви прав и горд пред офицера на каторгата. Неговата физиономия беше тъжна, но нито една дума на оплакване, нито едно проклятие не излизаше от устата му. Той знаеше, че капитанът и неговите войници бяха само оръдия на една по-висша воля; не бяха те, на които трябваше да излее своя гняв и своето желание за отмъщение, но тия, които бяха подписвали пергамента, които му бяха отнели неговия баща и които сега искаха да унищожат човешкото му достойнство.
Войниците, чиято войнствена физиономия и брадати лица не бяха никак симпатични, поискаха да турят ръката на Марино Маринели и да оковат този каторжник, предаден на тях.
— Ще ви последвам, без да бъда окован — каза Марино на офицера с твърд тон. — Заповядайте на вашите хора да не ме докосват.
Войниците гледаха учудено този осъден, който показваше една такава гордост в момента, когато го отвеждаха в каторгата.
Самият офицер се изненада от държанието и обноските на новодошлия, както и от лекотата, с която говореше френски.
— Слезте в лодката — заповяда той. — При най-малко неподчинение, при най-малкото подозрително движение, ще ви застрелям.