Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Зная добре, защо ми отказвате ръката си — каза Пиетро, чиято любов бе презряна. — Вие мислете още за Марино Маринели и се надявате, че ще се върне… Не си правете напразни надежди! Марино отдавна е заел място между мъртвите. Не отблъсквайте предложението ми, което е честно.
— Даже да не видя Марино никога вече, даже това, което искате да е истина и той да не е жив вече, моето сърце и моята ръка ще принадлежат завинаги на него.
— Това ли е последната ви дума, Анунциата? Искате ли да прекарате живота си в грижи и лишения?… И да беше жив Марино, той никога не щеше да ви притежава, тъй като аз не щях да понеса това. Но той е мъртъв!… Станете моя жена, Анунциата!
— Никога, Пиетро! Оставете ме!
— Вие ще се разкайвате! — измърмори в черната си брада човекът със зловещо лице, отдалечавайки се от къщичката, която Анунциата обитаваше сама след смъртта на баща си.
Свечеряваше се и нощната тъмнина бързо се разстилаше върху острова и върху морето.
Анунциата не беше последвала съвета на старата просякиня: тя не бе избягала след разговора си с дожа.
Нейното сърце бе свито и подтиснато. Никаква вест за съдбата на любимия й не бе достигнала до нея; тя нямаше вече никаква надежда, която да я поддържа и съветва.
И въпреки всичко, когато мислеше за Марино, когато, в мълчаливата нощ, повдигна към звездите на ведрото небе погледа си, пълен с желание и тъга, стори й се, че някакъв глас, идещ от небесата, й казваше:
— Той живее, той ще се върне; той гледа също звездите като тебе и чрез тях ти изпраща любовните си мисли!
Преизпълнена със спомени, надяваща се да го види пак, тя запали малката глинена лампа и я постави върху масата, до която той толкова често бе седял.
Внезапно отвън се похлопа.
Почука се по-силно.
Този път тя отиде до вратата и я отвори.
Една забулена дама, с благороднически изглед, пристъпи вътре и поздравявайки с един покровителствен жест, затвори вратата зад себе си.
Тази чужденка бе загърната в една голяма мантия и криеше лицето си под един гъст воал.
Тя разглежда няколко секунди младото момиче, което бе застанало пред нея, после го хвана за ръката и му каза:
— Ти се наричаш Анунциата Фарсети и си сираче. Дойдох да те отведа в дожския палат.
— В дожския палат? — повтори Анунциата изненадана. — Коя сте вие, благородна сеньора?
— Не ме питай. Натоварена съм от дожа да дойда тук и да те отведа при дожесата.
— При дожесата? — повтори още веднъж младото момиче.
— Ти ще имаш ново жилище, ново огнище, Анунциата: Ти ще живееш в щастие и под покровителство, вместо да бъдеш бедна и изоставена. Ти ще дадеш ръката си на един богат човек, който е млад, благороден, любезен и красив!
— Не мога, сеньора — каза след кратко мълчание Анунциата, поклащайки глава. — Не, не, оставете ме тук!
— Ти искаш да отблъснеш щастието си? Ти отказваш да дадеш ръката си на шамбелана на дожа?…
— Не ме питайте вече, сеньора — отговори Анунциата със снишен глас.
— Ти обичаш Марино Маринели, този красив и нещастен младеж — подзе дамата с лека ирония на гордите й устни, които воалът леко повдигнат, оставяше открити. — Виждам, ти го обичаш!… Последвай ме, Анунциата. Твоята скръб и грижите ти са към края си. Дожът ще те покровителствува, както ти е обещал… Ела, ти ще бъдеш щастлива!
— Щастлива! — възкликна Анунциата, повдигайки големите си просълзени очи към благородницата, в чийто вид имаше нещо антипатично, въпреки всичките й усилия да изглежда добра и приятна.
— Ти си сираче, нямаш подкрепа! Последвай ме и твоето нещастно съществуване ще се обърне в живот, пълен с удоволствие и радост.
— Оставете ме в моята колиба… Предпочитам да остана тук.
— За твое добро не трябва да останеш сама… Сърцето ми се изпълва със скръб, като те гледам да плачеш — подзе дамата и потърси в мантията си една кърпа, за да изсуши с нея сълзите на Анунциата. — Имай доверие в мен — продължи тя. — Ела, където трябва да те заведа!
— Не мога… Не настоявайте… — промълви сирачето. — Тук съм сред приятелите на моя баща, сред обстановката, в която е живял. Аз съм близо до гроба му, който украсявам с цветя…
— Ти се отказваш от това, което ти предлагаме… и сълзи течат от бедните ти очи — каза забулената дама, като предаде нежност и съчувствие на гласа си.
Тя се приближи до Анунциата, за да я вземе в обятията си и целуне по челото, преди да тръгне.
— Разбирам голямата ти скръб и ти съчувствам искрено, нещастно момиче — подзе тя.