Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино хвана тежкото и грубо одялано гребло и почувствува, че неговият другар, въпреки че напрягаше всичките си сили, едва можеше да движи ръцете си.
Офицерът и една част от войниците наблюдаваха от близо новия каторжник. Марино движеше греблото с такава мощност, че превъзхождаше другите каторжници.
Въпреки това един от войниците, чието лице, набраздено с белези от заздравели рани, имаше грубо и жестоко изражение, се приближи до другаря на Марино и го удари с една къса пръчка от кораво дърво, която държеше в ръка. Нещастникът потрепера от болка и срам, хвърляйки към войника ненавистен поглед.
— Ти не работиш, роб! Ти само държиш ръцете си за греблото! — извика пазачът на каторжниците и удари втори път осъдения.
— Болен съм — отговори последният с глух глас.
— Това е лъжа, ти се преструваш! — извика немилостивият пазач.
— Оставете го, достатъчно е, че греблото се движи добре — намеси се Марино, който при вида на тази жестока сцена почувствува, че кръвта му се изкачва в главата. Дали ние двамата или аз сам движим греблото, това не е важно.
— Този новодошъл иска да създава закони тук?… Мълчи, робе, или ще накажа и теб!
— Мълчи! — промълви неговият другар по верига.
Марино, обзет от гняв, едва се въздържа.
Работата продължи. Пазачът съсредоточи почти цялото си внимание върху двамата каторжници и не пропусна нито един случай, за да им покаже своята власт и жестокостта си.
Най-после вечерта прекрати тежката работа на каторжниците. Раздадоха им царевичен хляб и няколко маслини. Каторжниците отпуснаха върху пейките отмалелите си от умора тела.
Те нямаха с какво да се покриват през студените нощи, както и през знойните дни, освен с грубите си дрехи и спяха на открито върху пейките.
— Пазете се от войника, който ме удари! — прошепна другарят на Марино, когато те бяха близо един до друг. — Вие имате добри намерения към мене, но не се намесвайте никога между спречкванията между мене и него, ако не искате да изпитате ужаса на вашата съдба.
— Не мога да мълча, виждайки да удрят един болен човек, какъвто сте вие — отвърна Марино с твърде снишен глас, тъй като всякакъв разговор между каторжниците беше забранен. — Оставете ме да работя сам утре, ще го направя на драго сърце за вас.
— За мене ли, един чужденец, млади момко?
— Вие не сте чужденец от момента, когато ние двамата сме привързани към една и съща пейка.
— Истинските приятелски връзки са, които ни свързват заедно… Как ви е името?
— Марино Маринели.
— Пренесоха ви от Венеция тук, за да изпитате адския каторжнически живот! Видях знамето на кораба ви. Аз съм испанец и се наричам Бенито Мадреселва. От пет години понасям тая ужасна съдба, на която вие едва сега започвате да чувствате тежестите.
След няколко минути, старият каторжник, уморен и болен, беше заспал. Неговото лице, което имаше благородни черти, не позволяваше да се предполага, че има прост произход. Какво престъпление, какъв атентат бе довел този испанец върху пейката на каторжниците на борда на една галера на Франция.
Тия въпроси не занимаваха дълго време духа на Марино. Скоро и той заспа и видя на сън своята Анунциата, от която бе отделен от едно голямо пространство суша и море, и която не знаеше къде бе отведен. Виждаше нейното красиво и очарователно лице, чуваше нежния й глас, говореше и за своята буйна любов, за сватбата му с нея…
И грубата ръка на един войник го разтърси, за да го позове на работа.
Той скочи и бързо погледна наоколо. Бенито Мадреселва беше се събудил и му отправи с поглед мълчалив поздрав.
С отчаяно движение Марино сгърчи ръцете си до гърдите.
Венецианският каторжник почувствува още по-живо от вечерта ужаса на срама и унижението, на което бе подложен.
Като някой див звяр от пустинята, когото поставят в клетка, за да сломят силата му между железните пръчки, неговите неприятели го бяха пратили тук, за да го обезсърчат, за да отровят живота му физически и морално едновременно и да изчезне всичко, което го правеше достоен човек.
Обаче, в хаоса на тези мисли и чувства, така тъжни и болезнени, изпъкваше над всичко неговото желание да си отмъсти.
В този момент той се намираше под чужда власт, натоварен с вериги, далеч от родния си град. Но оставаше му още една надежда, една цел в живота: да избяга, да отмъсти на неприятелите си, да освободи любимия си баща!
Няколко седмици изминаха и Марино започна да губи надеждата, че ще може да избяга.
Една вечер, когато галерата, заедно с много други, бе докарана до брега и каторжниците спяха, като само няколко пазачи се разхождаха по моста, Марино, комуто сънят отбягваше, забеляза върху пясъчния бряг един човек, който вървеше бавно и чиито погледи бяха обърнати към галерите, които разглеждаше внимателно една след друга.