Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Представяйки се дълбоко покъртена, тя привлече към себе си плачещото момиче, за да го утеши и изтрие сълзите, които се стичаха по страните му.
Докато Анунциата, като някой гълъб, дирещ убежище, доверчиво отстъпи на тази ласка и облегна главата си върху гърдите на дамата, последната държеше своята фина кърпичка пред лицето на младото плачещо момиче.
Ако в този момент воалът бе паднал от главата на непознатата, би могла да се види една жестока демонска усмивка, играеща върху лицето й.
Анунциата не знаеше какво става с нея. Тя искаше да се повдигне… да говори… да вика за помощ и нищо не можеше да стори. Беше обзета от неописуем страх. Като че ли волята й и силата й я напускаха, като че ли беше в плен на някакво неопределимо замайване.
Тя се отпусна в ръцете на чужденката, която й покри лицето с бялата си кърпа и я отнесе върху леглото й в дъното на стаята.
Анунциата лежеше върху леглото, безжизнена, с бледи страни, изглеждаше като мъртва.
Мистериозната дама погледна внимателно спящото младо момиче, после отхвърли воала си назад и прибра с мантията си напарфюмираната кърпичка, която бе произвела такъв странен ефект.
Това бе дожесата, която лично бе дошла при Анунциата.
Тя отиде до вратата, отвори я и направи заповеднически жест с ръка.
При тая безмълвна заповед, четирима слуги от палата влязоха в стаята.
— Внимание! Малката спи. Отнесете я с постелката й в моята гондола по такъв начин, че да не се събуди преди да бъде отнесена в апартаментите ми.
Слугите побързаха да изпълнят заповедта й. Дожесата ги последва до брега, където я очакваше една голяма позлатена гондола, в средата на която се издигаше един балдахин.
Тя се качи в гондолата и нагласи нежно и безшумно Анунциата върху леглото, закрито от всяка страна, за да не пропуща пресния въздух.
Тогава гондолиерите загребаха тихо с веслата по водата и скоро гондолата доплува до Пиацета.
Дожесата заповяда да отнесат нейната „питомка“, както наричаше Анунциата, в спалнята й.
Дожът, един стар свещеник, младият шамбелан Никола Стено и бащата на последния чакаха в една съседна стая.
Всичко бе приготвено за една мистериозна церемония. В спалнята блестяха свещи върху един малък олтар, където се издигаше златно разпятие; дим на тамян изпълваше въздуха и множество кресла бяха разположени в полукръг пред стъпалата на олтара, покрити с килим.
Дожесата заповяда на прислужниците си да приготвят една рокля и един хубав воал за младата годеница, която още бе в безсъзнание и да въведат свещеника и свидетелите на сватбата. Тя желаеше да даде за жена на шамбелана красивото сираче, на което дожът бе обещал да го покровителствува.
Тъй като годеницата още не бе дошла на себе си, дожесата заповяда да й донесат една чаша силно вино, в която наля, без да я видят няколко капки от едно малко стъкълце, което носеше в дрехите си, и после отиде, последвана от прислужниците си до леглото, където Анунциата бе неподвижна и като мъртва.
Тя прекара през устните на младото момиче малко по малко питието, което бе приготвила.
След няколко минути Анунциата се раздвижи и се възвърна към живота.
Тя изпадна в едно безчувствено състояние, подобно на положението на една сомнамбулка в нейната криза. Анунциата се вдигна; очите й се отвориха широко и тя погледна наоколо с бездушен поглед; лицето й бе бледо като платно и устните й стиснати.
Тя бе раздвижила тялото си, обаче, мисълта в нея не работеше.
Дожесата си каза, че алхимикът Ауромето, завърнал се от Египет във Венеция, и е дал една добра рецепта и че трябва да му благодари.
Анунциата не проговори; изглеждаше, че тя не се учудва на новата среда, сред която се намираше.
Със загадъчния блясък на очите й, бледното й лице сред снежнобелия воал, нейната красота придобиваше нещо мистериозно.
Нейната рокля, украсена с цветя и златни бродерии, покриваше хармонично тялото й.
Златни украшения бляскаха върху ръцете, гърдите и раменете й: една хубава огърлица от големи бисери, сватбен подарък от дожесата, висеше на врата й, един разкошен булченски венец красеше косата й и един прозрачен воал покриваше главата й.
— Ела, мило дете! Часът на щастието настъпи за теб — каза Катерина, на чиято глава прислужниците бяха поставили една златна диадема.
Тя хвана бялата и студена ръка на Анунциата, която, без собствена воля, се остави да я водят като на сън.
Дожесата, държейки младото момиче, което се намираше в хипнотично състояние, премина стаята, мина пред дожа и се спря в подножието на малкия олтар.
От другата страна пристъпи младият шамбелан Николо Стено, воден от своя баща. За да задоволи своя господар, той бе готов да се свърже във вечни връзки с младото сираче.