Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Докато Марино слизаше от кораба в лодката, придружен от войниците, офицерът се сбогува с капитана на кораба и скочи на свой ред в лодката.
Четиримата гребци получиха заповед да карат лодката към оная отдалечена част на залива, където водата заливаше долницата на един голям и страшен военен кораб, боядисан в черно, на борда на който смъртта на някой каторжник оставаше за няколко дни празно място.
Когато лодката достигна до челото на дългия и широк кораб, върху пейките на който бяха седнали нещастни осъдени, у повечето от които не бе останало нищо човешко, тримачтовият венециански кораб вдигна котвата си и се впусна обратно към Венеция. Той трябваше да занесе, колкото е възможно по-бързо на върховния съвет потвърждението, че каторжникът Марино Маринели е пренесен в Тулон и предаден с надлежните инструкции.
Сега неговото положение беше същото, като че ли беше мъртъв и погребан. Даже по-лошо: той бе по-жестоко наказан, отколкото чрез смъртта, тъй като не само тялото бе предадено на бавна смърт, а и душата бе унищожена и смазана в тази атмосфера на срам и позор!
Всички каторжници вдигнаха любопитно глава, за да видят пристигналия нов техен другар в нещастието. Той бе строен, горд и силен. Но след няколко седмици или месеци най-много, той щеше да бъде като другите нещастници с бели и страшни лица, с мътни очи, в които всички физически и душевни импулси отдавна бяха разрушени. Същата съдба го очакваше.
Но, ако каторжниците си направиха тия размишления, в тях не събудиха нито съжаление, нито радост, нито тъга; върху лицата им не се четеше нищо друго освен тъпо равнодушие. Безмълвни, с безжизнени очи, оскотели от работа, която бе свръх човешките сили, заплашени всеки момент да бъдат бити без милост от войниците, те се изтягаха върху твърдата пейка, която им служеше и за стол, и за легло, при едно съществувание, изпълнено с безграничен ужас.
Марино Маринели, предшестван и следван от двама войници, се покатери по една въжена стълба върху галерата.
— Но първо отведете долу роба и го облечете в дрехите на осъдените. И отрежете му тия къдрици, това е недопустим лукс за тази галера.
Марино последва войниците във вътрешността на галерата.
Когато, след няколко минути той отново се появи на моста, пак придружен от войниците, неговата хубава коса липсваше. Вместо мантията си от черно кадифе, той носеше една сива дреха, подобна на тази на пътуващите монаси, с една качулка отзад и която покриваше тялото му до стъпалата на краката, обути в сандали.
Войниците го отведоха до посочената пейка.
Те поискаха да го хванат и подържат през времето, когато ковачът му постави оковите, но Марино заяви, че няма да трепне даже когато нажеженото желязо или чукът засегне месото му.
Старият ковач погледна новодошлия с изненада.
Никога, през дългогодишната си работа в каторгите не бе срещал един каторжник едновременно толкова безстрашен и толкова покорен.
На грубо издяланата пейка, която бе до моста и върху която бе седнал един стар каторжник — неговият бъдещ другар — бе прикована голяма желязна халка, на която висеше една къса верига.
На края на веригата имаше един железен обръч, който се приковаваше на крака на каторжника.
На другия крак един друг обръч го свързваше с една друга верига за крака на другаря му, който бе на същата пейка.
Тази мръсна пейка бе тяхно легло и в същото време тяхно място за работа. Тя представляваше цялото владение на тези нещастници.
Имаше по пет подобни пейки от всяка страна на кораба, двадесет каторжници теглеха двама по двама големите весла, обковани с желязо, които поставяха в движение широкия и тежък кораб, натоварен с няколко оръдия и едно отделение от сто войници.
Марино Маринели не се намръщи даже, когато железните обръчи бяха поставени и занитени на глезените му; когато зачервеното и нагорещено желязо обгори кожата му, нито един болезнен вик не се изтръгна от устата му.
Когато работата на ковача беше привършена, когато един от краката му беше привързан към пейката и другият към другаря му с веригата, Марино обърна очи към последния и машинално го поздрави със снишен глас.
Каторжникът беше седнал, с превит гръб и очи, отправени към него. Той едва му отговори.
Той бе с посивели коси, хлътнали бузи и тъжно лице. Някаква тайна се криеше в това лице, с правилни черти, на което изтезанията и лишенията бяха отнели розовия цвят и пълнота, но не и нежността и красотата на чертите му.
Когато каторжниците получиха храната си и всички, в това число и Марино и неговият другар бързо я погълнаха, разнесе се заповед галерата да бъде поставена в движение.