Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— Е, добре — казах аз, — и той е християнин.
— А вие не сте ли?
— Не — отвърнах. — Баща ви не може ли да се обади?
— Не иска да го безпокоят, но заради вас ще го обезпокоя с удоволствие.
За първи път садизмът му ми бе от полза.
— Благодаря — казах.
Чух как постави слушалката на масата, прекоси стаята, и отново чух в далечината онова злобно съскане. Звучеше, сякаш цяло семейство змии се караха: две мъжки змии и една женска. Става ми неудобно, когато видя или чуя неща, които не са предназначени за моите уши, а мистичната ми дарба да възприемам миризми по телефона, в никакъв случай не е удоволствие, а тежест. В жилището на Кинкел миришеше на месен бульон, сякаш бяха сварили цял вол. Съскането в далечината звучеше опасно за живота, сякаш синът щеше да убие бащата или майката да убие сина си. Помислих си за Лаокоон и това, че тези съскания и скърцания със зъби, чувах дори шумове от ръкопашен бой, ахкания и охкания, възклицания като „противно животно“, „гадна свиня“, звучаха в дома на онзи, когото наричаха „Сивият кардинал15 на германския католицизъм“, не ме развеселяваше. Помислих си за жалкия Костерт в Бохум, който още снощи е застанал до телефона и е продиктувал текста за вестника, а днес сутринта дращеше по вратата на стаята ми като покорен пес и играеше ролята на добра християнска душа.
Кинкел явно се противеше буквално с ръце и крака да дойде на телефона, а жена му — аз чувах шумовете и движенията там — се противеше още по-силно от него, докато синът му отказваше да ми каже че е сбъркал и баща му не е в къщи. Изведнъж стана съвсем тихо, така тихо, както когато на някой изтича кръвта, наистина: беше кръвоизливна тишина. После чух провлачени стъпки, чух как някой взима слушалката от масата и вече очаквах, че ще затвори телефона. Спомнях си още къде точно се намира телефонът в жилището на Кинкел. Точно под едната от трите барокови мадони, която Кинкел винаги определяше като най-малоценната. Почти предпочитах да беше затворил телефона. Съжалявах го, за него сигурно щеше да е ужасно да разговаря сега с мен, аз самият не очаквах нищо от този разговор, нито пари, нито добър съвет. Ако беше прозвучал задъхано, моето съжаление щеше да надделее, но гласът му бе кънтящ и бодър както винаги. Някой беше сравнил веднъж гласа му с цял полк тръбачи.
— Ало, Шнир — изгърмя ми отсреща, — много мило, че се обаждате.
— Ало, докторе — казах аз, — имам трудности. Единственото лошо нещо в моите думи бе това „докторе“ тъй като и той като татко бе новоизлюпен доктор хонорис кауза.
— Шнир — каза той, — такива ли са ни отношенията, че трябва да се обръщате към мен с господин докторе?
— Нямам представа какви са ни отношенията — отвърнах му.
Засмя се особено гръмогласно: живо, по католически, открито, с „барокова веселост“.
— Симпатиите ми към вас си остават непроменени.
Трудно ми бе да повярвам това. Може би бях паднал толкова ниско, че вече не си струваше да ме остави да падна още по-ниско.
— Вие сте в криза — продължи той, — нищо повече. Още сте млад, съвземете се и всичко ще се оправи.
Да се съвзема, това ми прозвуча като П. П. 9 на Ана.
— За какво говорите? — попитах с мек глас.
— За какво да говоря — отвърна ми, — за вашето изкуство, за вашата кариера.
— Но аз нямам това предвид — казах тогава, — както знаете, аз по принцип не говоря за изкуство, а за кариера пък съвсем не. Искам… искам да кажа… търся Мари — казах накрая.
Той издаде някакъв звук, който не можеше да се определи, нещо между ръмжене и оригване. В дъното на стаята продължавах да чувам съскания, чух как Кинкел остави слушалката на масата, отново я взе, гласът му бе станал по-тих и по-глух, беше пъхнал в устата си пура.
— Шнир — каза той, — оставете миналото в миналото. Вашето настояще е изкуството.
— Минало ли? — попитах. — Опитайте се да си представите, че жена ви изведнъж отиде при друг.
Той замълча по такъв начин, който изразяваше: „Да беше го направила“, после каза, мляскайки пурата:
— Тя не ви беше жена и вие двамата нямате седем деца.
— Така ли — възкликнах, — тя не ми била жена?
— Ах — каза той, — този ваш романтичен анархизъм. Бъдете мъж.
— По дяволите — ядосах се, — точно защото принадлежа на този пол, цялата работа ми се отразява толкова тежко, а седемте деца могат тепърва да се появят. Мари е още на двайсет и пет.
— Под мъж — започна той, — разбирам някой, който може да се примирява с нещата.
— Това звучи много християнски — рекох.
— Господи, точно вие ще ми казвате кое е християнско.
— Да — отвърнах, — доколкото ми е известно според католическата църква съпрузите взаимно се причестяват?
15
Прозвище на Леклерк дьо Трамбле (1577–1638), съветник на Ришельо. — Б.пр.