Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— Одило, мисля, че можем да почнем с молитвата. Хериберт сигурно днес няма да дойде — всички погледнаха Мари, после изведнъж отместиха погледи от нея, но аз не схванах защо отново настъпи тягостна тишина — едва в Хановер в хотелската стая изведнъж осъзнах, че Хериберт бе малкото име на Цюпфнер. Но той все пак дойде по-късно, след молитвата, когато бяха посред темата на вечерта и ми се видя много мило как Мари веднага, след като той влезе, тръгна към него, погледна го и направи едно безпомощно движение с раменете, преди Цюпфнер да поздрави другите и да седне усмихнат до мен. Тогава Зомервилд разказваше историята за писателя католик, който дълго време живял с една разведена жена и когато после се оженил за нея, един високопоставен прелат му казал: „Но, скъпи Безевиц, не можахте ли да продължите с конкубината?“ Всички се засмяха доста весело на тази история, особено госпожа Кинкел се смя по един почти безсрамен начин. Единственият, който не се смееше, бе Цюпфнер, и поради това ми хареса. И Мари не се разсмя. Зомервилд сигурно разказа тази история, за да ми покаже колко великодушна, топла, колко духовита и многоцветна може да бъде католическата църква; а че с Мари живеех така да се каже в конкубинат, за това никой не се сети. Аз им разказах историята за работника, който бе живял съвсем близо до нас; казваше се Фрелинген и също бе живял с една разведена жена в своята къщичка, като дори изхранваше трите й деца. Един ден при Фрелинген бе дошъл свещеникът и със сериозна физиономия и с известни заплахи го бе подканил „да сложи край на това неморално съжителство“, и Фрелинген, който бе доста набожен, действително изгони хубавата жена с трите й деца. Разказах също и как после жената започна да проституира, за да изхрани децата си, и как Фрелинген се пропи, защото наистина я обичаше. Отново настъпи тягостно мълчание, както винаги, когато аз казвах нещо, но Зомервилд се засмя и каза:
— Но, господин Шнир, да не би да искате да сравнявате двата случая?
— А защо не? — попитах аз.
— Можете само защото нямате понятие какво представлява Безевиц — каза той сърдито, — той е най-изтънченият писател, който заслужава определението християнин.
Тогава и аз се ядосах и казах:
— А знаете ли колко изтънчен бе Фрелинген, и какъв християнин беше този работник?
Той ме погледна, поклати глава и вдигна безпомощно ръце. Получи се пауза, в която се чуваше само как Моника Силвс кашля, но след като Фредебойл е в стаята, нито един домакин не трябва да се страхува от пауза в разговора. Той веднага се възползва от кратката тишина, върна разговора към темата на вечерта и заговори за относителността на понятието бедност, говори някъде около час и половина, докато най-сетне даде възможност на Кинкел да разкаже анекдота за онзи мъж, който преживял жестока бедност между петстотин и три хиляди марки на месец, а Цюпфнер ме помоли за една цигара, за да прикрие с димна завеса, че се червеше от срам.
Беше ми толкова зле, колкото и на Мари, когато се връщахме с последния влак в Кьолн. Едва бяхме събрали парите за пътуването, защото Мари толкова държеше да приемем поканата. И физически се чувствахме зле, бяхме яли много малко, а пихме доста повече, отколкото бяхме свикнали. Пътуването ни се стори безкрайно, и когато слязохме на западната кьолнска гара, трябваше да се приберем в къщи пеша. Нямахме повече пари.
У Кинкел веднага някой се обади.
— Алфред Кинкел на телефона — каза самоуверен младежки глас.
— Шнир — казах аз, — мога ли да говоря с баща ви?
— Теологът Шнир или Шнир клоунът?
— Клоунът — отвърнах.
— Ах — каза той, — надявам се, че не го приемате много навътре?
— Навътре ли? — казах уморено, — какво да не приемам навътре?
— Какво? — възкликна той. — Не сте ли чел вестника?
— Кой вестник?
— Бонски глас — отговори той.
— Някаква унищожителна критика ли? — попитах.
— О — каза той, — мисля, че е по-скоро некролог. Да го взема ли да ви го прочета?
— Не, благодаря — отсякох. Това момче имаше хубави садистични нотки в гласа си.
— Но вие трябва да го видите — продължи той, — за да си извлечете поука.
Боже, господи, той имал и педагогически амбиции.
— Кой го е писал? — попитах.
— Някой си Костерт, който е наречен „наш кореспондент в Рурска област“. Написано е блестящо, но доста гадничко.