Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Не познаваш Мехмед — повторих аз. — Едва двадесет и две годишен е, но още по времето на бащината му смърт той не беше вече юноша. Принцът на Караман по стар обичай веднага вдигна бунт и само от любопитство завладя няколко турски провинции в Азия. Те дори са нещо роднини. Мехмед събра войска и за две седмици се появи с еничарите си на границата с Караман. Принцът счете за разумно да се подчини и препусна да го срещне, обяснявайки през смях, че само се пошегувал с желанието си да изпита младия султан. Мехмед се е научил да прикрива чувствата си и вече не дава воля на емоциите си. Може да се разцепи от яд, но дори това той върши умишлено и преднамерено, за да сплаши противниците си. Превърнал се е в актьор, какъвто никога не съм срещал. Да го беше видял миналото лято насред строителите, с навити ръкави, с побелели от варта коси и пот, стичаща се по лицето му. С примера си принуди старите, везирите и богатите да се надпреварват и да поемат разноските по стените и кулите. Те охкаха и пъшкаха привечер, скубеха си брадите и не можеха да разберат какво ги бе накарало да постъпят така неразумно. Твърдината му излезе много евтино. Такъв е султан Мехмед.
Думите ми имаха известно въздействие върху Джустиниани. Вероятно по-голяма част от разказаното му е известно, но едва ли го е чул от устата на очевидец.
— Разкажи ми за еничарите — подкани ме той. — Нямам предвид обикновените войници, а командирите им.
— Еничарите, естествено, желаят война — обясних аз. — Та това е тяхната единствена професия. Те са синове на християни, възпитани като мохамедани и затуй много по-фанатизирани от самите турци. Не им е позволено да се женят, да напускат лагера си, нито пък да овладяват друга професия. Разбира се, те бяха вбесени, когато принцът на Карман сам се предаде в ръцете на султана и по такъв начин ги лиши от възможността да воюват. Мехмед ги остави на воля да изливат яда си и да ритат тенджери и тигани из стана, а сам той за три денонощия се затвори в шатрата си. Търговците на роби му бяха продали млада гръцка робиня, осемнадесетгодишна островитянка, красива като росна зора. Името й беше Ирене. С нея султанът прекара три дни и нощи, без изобщо да се показва. Еничарите беснееха и крещяха обиди около шатрата му. Не им беше по вкуса султан, що предпочита любовните наслади пред войната и занемарява молитвите си заради една робиня. Офицерите вече не можеха да ги обуздават, а най-вероятно не се и опитваха.
— Чух за този случай — прекъсна ме Джустиниани. — Той е доказателство за безсмислената жестокост на Мехмед.
— Жестокост, но не безсмислена — продължих аз. — Това беше точно преценен жест на голям актьор. И докато еничарите ритаха съдините си и беснееха, той внезапно се появи от шатрата си с роза в ръката, с подпухнали от сън очи, превъзходно играещ ролята на засрамен младеж. Еничарите се запревиваха от смях, щом го видяха, и започнаха да го замерят с пръст и конски фъшкии, като внимаваха все пак да не го ударят, и викаха: „Какъв султан си ти, дето сменя сабята си с роза!“ А той им отвърна: „Ах, братя, братя, не знаете какво говорите. Ако можехте само да я зърнете, нямаше да ме задявате.“ Еничарите само още повече се ядосаха и закрещяха: „Покажи ни я, тая твоя гъркиня, покажи ни я, за да ти повярваме!“ Мехмед само се прозина глупаво, влезе в шатрата си и издърпа оттам за ръката уплашеното полуголо момиче, що от срам се мъчеше да скрие лицето си с ръце.
— Това не ще мога никога да забравя — продължих аз.
— Лъсналите темета на еничарите и на всяко по един дълъг кичур коса, тъй като в яда си бяха хвърлили чалмите наземята и ги бяха тъпкали с крака. Сладострастното лице на Мехмед и неговите жълти звероподобни очи. Девойката, що бе по-прекрасна от Караманската пролет. Султанът насила отдели ръцете й от лицето, смъкна всичките й дрехии я блъсна към еничарите, които се отдръпнаха, поразени от нейната съвършена красота. „Напълнете очите си — извика той! — Гледайте и признайте, че е достойна за вашия султан!“ От гняв лицето му потъмня, захвърли розата и заповяда: „Донесете ми ятагана!“ Девойката коленичи на земята, сведе глава, опитвайки се с ръце да прикрие голотата си. С ятаган в ръка Мехмед хвана момичето за косата и с един замах отсече главата му, така че кръвта от шията й опръска по-близо стоящите еничари. Те извикаха от изумление, невярващи на очите си, и сляпо се заблъскаха в другарите си, опитвайки се да се отдалечат колкото се може по-далече от султана. А той извика: „Ятаганът ми е готов да пресече дори връзките на любовта! Имайте вяра в него! — а след това — Къде е вашият бей?“ Еничарите повикаха командира си, който се криеше в собствената си шатра. Мехмед откъсна сребърната командирска огърлица и го удари с всичка сила в лицето, при което му разби носа и му изби едното око. Но еничарите страхливо мълчаха и никой не се опита да го защити.