Принц на Хаоса [bg]

Пристъпих крачка напред. Пламъкът на близката свещ трепна.

Обърнах се към каменния олтар в една ниша в отсрещния край на храма. Пред него, от двете страни, горяха черни свещи. Няколко други — сребристи и по-малки — бяха поставени върху каменната му плоча. Загледах се в изобразеното там.

— Прилича на теб — отбеляза Глейт.

— Мислех си, че твоите очи не могат да регистрират двуизмерните изображения.

— Живях доста време в музея. Защо им е притрябвало да крият образа ти в някакъв таен храм?

Тръгнах към нишата, вперил поглед в картината.

— Не съм аз — казах. — Това е баща ми — Коруин Амбърски…

Пред портрета, в тънка вазичка, бе поставена сребърна роза. Не можех да преценя дали е истинска, или е създадена по магически път.

До нея бе положен Грейсуондир, с острие, леко изтеглено от ножницата. Почувствах, че точно това оръжие е истинското, а мечът, който бях видял в ръцете на духа на баща ми, е само негова реконструкция.

Протегнах се, хванах дръжката и измъкнах меча от ножницата.

Мигом ме облада усещане за сила. Размахах меча, застанах в гард, пристъпих напред, атакувах… Ненадейно Колелцето оживя, оживя и паяжината от сили. Погледнах го, тръснах глава и дойдох на себе си.

— …а това е мечът на баща ми — допълних, прибрах го в ножницата и го оставих — макар и неохотно — върху олтара.

Отстъпих назад, а Глейт ме попита:

— Това важно ли е?

— Много — казах аз.

После пътят ме сграбчи отново и ме пренесе на върха на дървото.

— А ссега какво, Госссподарю Мерлин?

— Трябва да обядвам с майка си.

— Тогава по-добре ме оссстави тук.

— Мога да те върна във вазата.

— Не. Не бях се увивала около дърво от досссста време. Тук ссси ми е добре.

Протегнах ръка и Глейт се проточи към близкия клон.

— Уссспех, Мерлин. Посссети ме пак.

Смъкнах се от дървото, пооправих панталоните си и закрачих забързано по коридора.

След два завоя се озовах до един път към главната приемна и реших, че няма да е зле да се възползвам от него. Изникнах на няколко крачки от масивна камина, в която се преплитаха високи пламъци, и се завъртях, за да огледам просторното помещение. Опитах се да си придам вид на човек, пристигнал преди доста време.

Бях сам. Това леко ме озадачи — при толкова буйно накладен огън в камината. Оправих си ризата, изтупах праха от дрехите си и прекарах набързо гребена през косата си. Тъкмо се бях заел да проверя щателно състоянието на ноктите си, когато усетих леко раздвижване на върха на просторното стълбище вляво.

Тя беше вихрушка в сърцевината на триметрова кула. В центъра й танцуваха пращящи мълнии. По стълбите се посипаха късчета лед. Парапетът се вледеняваше при докосването й. Моята майка. Май ме забеляза в мига, в който я забелязах и аз, защото тутакси спря, кривна към стълбището и заслиза.