![Принц на Хаоса [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/5/0/4/5/princ-na-haosa-bg-download.jpg)
Принц на Хаоса [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принц на Хаоса [bg]». Краткое содержание книги:
Затананиках си една стара песничка, която бях научил от Грайл, и тръгнах към огнената ваза, за да я погледам. Стори ми се, че чух тихо металическо изтракване. Огледах се, но така и не мярнах жива душа. Почти чувствените линии на вазата просто молеха да бъдат докоснати. Спомних си как като дете ми забраняваха да го правя. Протегнах лявата си ръка и бавно докоснах безценния шедьовър. Повърхността й се оказа по-топла, отколкото бях очаквал. Плъзнах дланта си по нея. Беше като замръзнал пламък.
— Здравей — промърморих, припомняйки си приключенията, които бяхме преживели заедно. — Доста време мина…
— Мерлин? — произнесе името ми едно тихо гласче.
Мигом дръпнах ръката си. Като че ли самата ваза бе проговорила.
— Да — казах след това. — Да.
Отново онова изтракване и някаква сянка се размърда в изящния отвор.
— Сссс — каза сянката и се надигна.
— Глейт? — попитах аз.
— Дааа.
— Не може да бъде! Ти си мъртва от години.
— Не мъртва, а засссспала.
— Не съм те виждал, откак бях хлапе. Тогава те раниха. Ти изчезна. Мислех, че си мъртва.
— Ссспя. Ссспя, за да се излекувам. Сссспя, за да забравя. Ссспя, за да сссе обновя.
Протегнах ръка. От отвора на вазата се надигна една космата змийска глава, надигна се още, долепи се до ръката ми и тялото й започнала се увива около китката ми.
— Поздравления за изискания вкус. Спалнята ти е просто разкошна.
— Знаех ссси, че харесваш много този съд. Знаех, че ако почакам доссстатъчно дълго, ти рано или късно ще се появиш, за да й се порадваш. Исссках да съм тук, за да те видя отново. Леле, колко ссси порассснал.
— А ти си все същата. Е, като че ли мъничко си изтъняла…
Погалих главата й.
— Толкова е хубаво, че си все още тук, досущ като достолепен семеен дух. Ти, Грайл и Кергма направихте детството ми много по-приятно, отколкото можеше да бъде.
Тя се надигна още и погали бузата ми с носа си.
— Твоето присссъствие сссгрява ссстудената ми кръв, ссскъпо момче. Далече ли пътува?
— Много далече.
— Някой ден ще хапнем по някоя мишка пред огнището. Ти ще ми ссстоплиш купичка мляко и ще ми разкажеш за премеждията си. Ще намерим и няколко хубави кокала за Грайл, ако той все още е между…
— Грайл служи все така вярно на чичо ми Сухай. Какво е станало с Кергма?
— Не знам. Толкова време мина.
Притиснах я към тялото си, за да я стопля.
— Благодаря ти, че си прекарала голямата си дрямка тук, само за да можеш да ме видиш отново…
— Има още нещо, приятелю.
— Още нещо? Какво е то, Глейт? Кажи ми?
— Нещо, което иссскам да ти покажа. Тръгни натам.
И Глейт посочи с глава към мястото, където коридорът се разширяваше. Аз бездруго смятах да продължа натам. Усещах как тялото й вибрира едва доловимо и чувах лекия мъркащ звук, който тя издава понякога.
Изведнъж змията замръзна, а главата й се люшна и щръкна във въздуха.
— Какво има? — попитах аз.
— Мишка — каза тя. — Мишчица. Трябва да половувам, след като ти покажа нещото. Закуссска…
— Ако искаш първо хапни, а аз ще изчакам.
— Не, Мерлин. Не трябва да закъсссняваш за онова, което те е довело тук. Усещам нещо ссстранно във въздуха. Някаква тревожна тръпка…
Навлязохме в широка, висока и естествено осветена част на галерията. Наблизо имаше четири разположени несиметрично статуи от бронз и мед.
— Нататък — каза Глейт. — Не тук.
Завих вдясно при следващия ъгъл и после продължих напред. Не след дълго стигнахме до нов експонат, който приличаше на метална гора.
— По-бавно. По-бавно, малко демонче.
Спрях и огледах дърветата — ярки, лъскави, мрачни, матови. Желязо, алуминий, бронз. Впечатляващо. Когато преди години бях минал за последен път оттук, гората я нямаше. В това естествено нямаше нищо странно. Вече бях забелязал цял куп други промени.
— Сега. Тук. Обърни се. Върни се назад.
Навлязох сред металните дървета.
— Свий вдясно. Онова високото.
Спрях пред гравирания дънер на най-високото дърво вдясно от мен.
— Това ли?
— Да. Изпълзи… нагоре… моля те.
— Искаш да кажеш да се покатеря?
— Да.
— Добре.
Едно от хубавите неща на стилизираните дървета — или поне на това стилизирано дърво — е, че са доста удобни за катерене. Хванах се за една от спираловидните му издатини и се набрах на ръце, после намерих опора за крака си и се надигнах още по-нагоре.