![Принц на Хаоса [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/5/0/4/5/princ-na-haosa-bg-download.jpg)
Принц на Хаоса [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принц на Хаоса [bg]». Краткое содержание книги:
Той се усмихна.
— Притеснявай се само за значими неща. Пак ще се видим.
И в следващия миг вече стоях абсолютно сам в центъра на Лабиринта.
После го видях отново, застанал до колата. Разговаряха за нещо с Люк. Коруин явно му обясняваше къде са оръжията, храната и всичко останало. След малко двамата се обърнаха към мен и ми махнаха. Накрая си стиснаха ръцете. Люк се запъти нанякъде и скоро мъглата го скри от погледа ми. От радиото звучеше „Лили Марлен“.
Фокусирах съзнанието си върху желанието да се пренеса в имението Сауал. Мракът ме погълна, но когато погледът ми отново се проясни, стоях все така в центъра на Лабиринта. Опитах пак, този път със замъка на Сухай. Последва нов неуспешен опит.
— Докъде можеш да ме изпратиш? — попитах.
Отново всичко притъмня. След поредното проясняване вече се намирах на белокаменен нос, надвиснал над черните вълни на море, с черно небе над мен. Новото ми местоположение бе затворено между огнените скоби на два бледи полукръга. И това не беше чак толкова зле. Намирах се при Огнената порта, нещо като ключов кръстопът между Сенките в непосредствена близост до Хаос. Обърнах се към морето и започнах да броя. Щом стигнах четиринайсетата блещукаща кула вляво, се завъртях и тръгнах право към нея.
Появих се при една паднала колона, под розово небе. Запътих се към нея и тутакси се пренесох до прозрачна пещера, през която течеше зелена река. Продължих по течението на реката и скоро открих каменни стъпала. В горния им край ме очакваше есенна гора. Повървях близо миля преди да доловя излъчването на пътя, който започваше в основата на едно вечнозелено дърво. Така стигнах до страничния склон на някаква планина, откъдето след още три мъгляви прехода стъпих на пътеката, която щеше да ме отведе до обяда с майка ми. Ако се съдеше по небето, вече не разполагах с излишно време, за да успея да се преоблека.
Спрях на един кръстопът, за да изтупам прахта от дрехите си, да се пооправя и да си среша косата. Незнайно защо се зачудих кой ли би се свързал е мен, ако в същия миг потърсех Люк чрез Картата му — той самият, неговият дух или и двамата заедно? След това се запитах какво ли става сега в Амбър. Сетих се и за Корал, за Найда…
По дяволите.
Щеше ми се да съм на някое друго място. Щеше ми се да съм далеч оттук. Думите на Коруин ме бяха навели на твърде много мисли, при това все нерадостни. Не исках да се чувствам част от ничий замисъл. Не ми харесваха мислите, които ми се въртяха из главата относно майка ми. Не ми се ходеше на никакво погребение. Чувствах се някак неосведомен. След като някой чак толкова искаше нещо от мен, защо просто не си бе направил труда да ми каже какво е то и да ме помоли да му помогна. Ако беше някой близък, шансовете да се включа сигурно щяха да са немалки. Такъв директен подход ми се струваше много по-надежден от подмолните опити да бъда манипулиран.
Можех просто да се обърна и да изчезна сред Сенките, може би дори завинаги. Можех и да се върна в Амбър и да разкажа на Рандъм всичко, което знам. Той щеше да ме предпази от домогванията на Хаос. Можех също така да отпраша към Сянката Земя, да си измисля ново име, да се захвана пак с компютърен дизайн…
Тогава, разбира се, така и нямаше да разбера какво става, нито пък какво е станало преди. Освен това за пръв път бях успял да се свържа с баща си именно в Хаос, което може би значеше, че той е някъде наблизо. Едва ли някой друг освен мен щеше да си направи труда да му помогне.
Продължих напред и после свих вдясно. Небето бе започнало да придобива пурпурен оттенък. Щях да стигна тъкмо навреме.
И ето че отново се озовах в имението Сауал. Първо изникнах от нарисувания в жълто и червено звездопад върху една от стените до входа на централния парк, после се спуснах по Невидимата стълба и накрая постоях доста време в голямата централна шахта, загледан в мрачните вихри отвъд Ръба. Оттам се запътих към украсената с медни гравюри врата за сводестата Зала на изкуствата. Една ярка звезда преряза пурпурното небе и остави огнената си следа по него.
Като дете често се бях губил в тази зала. Членовете на рода Сауал бяха сред най-ревностните ценители на произведения на изкуството в Хаос. Събираната с векове колекция се бе разраснала наистина неимоверно, до толкова, че да се наложи в конструкцията на залата да бъдат вплетени няколко допълнителни галерии, навлизащи в Сенките. В една от тях, изградена във формата на спирала, можеше да се види дори стара железопътна гара. Когато се загубих там за пръв път, моите близки ме откриха едва след няколко дни да плача до някакво странно произведение, състоящо се от дъска, на която бяха забити с пирони чифт сини обувки. Вървях бавно и оглеждах с любопитство старите изчанчении и новите попълнения в същия дух. Тук-там се срещаха и поразително красиви експонати, като например огромната ваза, изваяна сякаш от един-единствен огнен опал, или пък донесените от някаква далечна Сянка странни емайлирани плочки, за чието предназначение никой от семейството така и не успя да се досети. Не издържах на изкушението да им се порадвам отново, макар да се сещах за далеч по-кратък път през Залата.