Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Колкото до другите, била съм с войски преди тази и съм виждала повече пияни, отколкото сред Шайдо. Ако между десетки хиляди се намерят сто пияни, каква изгода ви носи това? Наистина, добре ще е, ако ми обещаете една неделя. Две ще е още по-добре.
Очите му пробягаха към картата, дясната му ръка отново се сви в юмрук, но в гласа му нямаше гняв.
— Шайдо често ли влизат зад стените на града?
Тя остави чашата на масата и изправи рамене. Не беше лесно да срещне жълтоокия му поглед, но се справи, без гласът й да трепне.
— Мисля, че е крайно време да проявите подобаващото уважение към мен. Аз съм Айез Седай, а не слугиня.
— Шайдо често ли влизат зад стените на града?
Повтори го с абсолютно същия равен тон. Дощя й се да изскърца със зъби.
— Не — сопна се тя. — Оплячкосали са всичко, което си струва да се обере, че и отгоре. — Съжали за думите си още щом се изплъзнаха от езика й. Бяха й се сторили безопасни, докато не си спомни за мъжете, които можеха да скачат през дупки във въздуха. — В смисъл, не че изобщо не влизат. Повечето дни влизат по няколко. По всяко време сигурно се намират по двайсет-трийсет, на групи по двама-трима. — Имаше ли достатъчно ум да разбере какво означава това? Я по-добре да му го обясни! — Не можете да се справите с всички. Все някой неизбежно ще се измъкне и ще предупреди стана. Айбара само кимна.
— Когато видиш Файле, кажи й, че в деня, в който види мъгла по ридовете и чуе вълци да вият посред бял ден, трябва да отиде с остана-лите до замъка на лейди Кайрен в северния край на града и да се скрият там. Кажи й, че я обичам. Кажи й, че идвам.
Вълци ли? Полудял ли беше този човек? Как можеше да накара вълците да…? Но с тези вълчи очи, впити в нея, май не държеше да го разбере.
— Ще й кажа — излъга тя.
Навярно имаше предвид само че ще отвлече жена си с помощта на тези в черните палта? Но в такъв случай защо изобщо чакаше? Тези жълти очи май криеха тайни, които предпочиташе да не узнава, с кого се опитваше да се срещне? Със сигурност не беше Севанна. Щеше на Светлината да благодари за това, ако отдавна не бе зарязала тази глупост. Кой беше готов скоро да дойде при него? Бяха споменали за един, но това можеше да означава крал с армия. Или самият ал-Тор? Виж, него се молеше никога повече да не го вижда!
Обещанието й като че ли отпусна нещо у младия мъж. Той бавно издиша и напрежението по лицето му се стопи.
— Проблемът с ковашката главоблъсканица — рече тихо той и почука с пръст по скицата на Малден — винаги е в това да поставишключовото парче на мястото му. Е, това стана. Или скоро ще стане.
— Ще останете ли за вечеря? — попита Берелайн. — Скоро ще е.
Платнищата на входа бяха разтворени, но притъмняваше. Стройна слугиня в тъмна вълнена рокля, прибрала на кок бялата си коса, влезе и започна да пали светилниците.
— Ще ми обещаете ли поне една неделя? — попита Галина, но Айбара само поклати глава. — В такъв случай всеки час ми е важен. — Изобщо не се беше канила да остава нито миг повече от нужното, но трябваше да се насили, за да изрече следващите думи: — Ще накарате ли някой от вашите… мъже… да ме пренесе възможно най-близо до стана?
— Направи го, Неалд — заповяда Айбара. — И се опитай да бъдеш учтив.
Светлина!
Галина вдиша дълбоко и смъкна качулката си Назад.
— Искам да ме ударите. Ето тук. — Пипна се по бузата. — Достатъчно силно, за да отече.
Най-сетне нещо влезе през ушите му. Жълтите очи се разшириха и Айбара тикна палци в колана си, сякаш искаше да сдържи ръцете си.
— Няма. — Каза го с тон, все едно я смята за луда. Геалданецът беше зяпнал, а слугинята се бе вторачила в нея с горящия фитил в ръката, опасно надвиснал над полите й.
— Трябва — твърдо каза Галина. Трябваше й всяка трошица правдоподобност за пред Терава. — Направете го!
— Не вярвам, че ще го направи — каза Берелайн и се плъзна по пода с прибрани поли. — Много са му селски навиците. Ако позволите на мен?
Галина нетърпеливо кимна. Защо пък не, макар че жената едва ли щеше да й остави достатъчно убедителен… Пред очите й притъмня, когато отново успя да ги отвори, залитна. Усети в устата си вкус на кръв. Опипа бузата си — беше изтръпнала.
— Много силно ли беше? — попита почти притеснено Берелайн.
— Не — изломоти Галина; мъчеше се да се овладее. Ако можеше да прелее, главата й щеше да откъсне на тая! Разбира се, ако можеше да прелива, всичко това нямаше да е необходимо. — Сега другата буза. И да не забравите да пренесете и кобилата ми!