Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Направих ти услуга в бизнеса — добави Сафир.
— За което съм ти много благодарен — отвърна Роси.
— Но сега започваш да ме ядосваш — заяви мрачно ливанецът.
Според Роси това беше грешка. Признание за слабост, от което ставаше ясно, че независимо колко е голям, Сафир се страхува от някой още по-голям. Законите на хранителната верига в действие. Най-отдолу се намираше фамилията Дънкан, над нея беше Роси, после Сафир, а най-отгоре беше някой друг. Без значение кой. Самото съществуване на такъв човек вкарваше Роси и Сафир в една и съща лодка. Независимо от богатството, властта и славата и двамата си оставаха посредници. Каузата им беше обща.
— Добре знаеш, че стока с такова качество се намира трудно — обади се Роси.
— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Сафир.
— И аз мисля така. В случая и двамата сме жертви с тази разлика, че аз все пак правя нещо. Вече изпратих мои хора в Небраска.
— Какъв е проблемът там?
— Твърдят, че някакъв тип си пъха носа в делата им.
— Ченге?
— Твърдо не — отвърна Роси. — Мрежата е сигурна повече от всякога. Просто е някакъв случаен тип.
— Кой е той?
— Никой.
— Как тогава този „никой“ бави операцията?
— Нищо не бави. Убеден съм, че онези типове ме лъжат. Търсят си оправдания, защото са закъснели, и това е всичко.
— Подобен отговор не ме задоволява.
— Мен също. Но този пазар зависи от продавачите.
— Кого си изпратил там?
— Двама от моите хора.
— В такъв случай и аз ще изпратя двама от моите.
— Няма смисъл — рече Роси. — Вече съм на път да реша проблема.
— Не в Небраска, тъпако! — изръмжа Сафир. — Ще изпратя две от моите момчета при теб, за да те дундуркат. И за да поддържат напрежението. Искам да ти е ясно като бял ден какво се случва с онези, които ме провалят.
„Порт Ванкувър“ се беше обединила с „Порт Фрейзър Ривър“ и „Порт Фрейзър Ривър-север“ в нова компания — „Порт-Метро Ванкувър“. Това бе най-голямото пристанище на Канада и северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ, четвърто по големина по западното крайбрежие на Северна Америка и пето по големина за цялата Северна Америка. Простираше се на площ от шестстотин километра по брега на океана и разполагаше с двайсет и пет самостоятелни терминала, които обработваха 3000 кораба годишно с общо карго от сто милиона тона. Което означаваше обработката на повече от четвърт милион тона карго дневно, превозвано почти изцяло в унифицирани контейнери, въведени от Министерството на отбраната на Съединените щати през 50-те години на миналия век.
Унифицираните контейнери представляваха продълговати сандъци от гофрирана ламарина, които можеха да се превозват с различни транспортни средства — кораби, железопътни платформи или автомобилни влекачи. Оттам идваше и наименованието им. Височината и широчината им бяха малко над 2,40 метра, а най-късите от тях рядко бяха под шест метра. Обикновено бяха дълги 12 метра, но се срещаха и такива с дължина от 13,50, 15 или 16,50. Стандартните им размери за нуждите на трафика се изчисляваха на базата на минималната дължина. Това означаваше, че шестметровият контейнер се смяташе за една транспортна единица, 12-метровият — за две, и така нататък. „Порт-Метро Ванкувър“ обработваше по два милиона транспортни единици годишно.
Доставката на Дънкан пристигна в шестметров контейнер. Най-късият възможен — една транспортна единица. С брутно тегло 2771 кг и нетно тегло 2199 кг. Което означаваше, че теглото на стоката в контейнера възлизаше на 572 кг при възможност за превоз на 27 215 кг. Другояче казано, железният сандък беше около 98% празен. Но имайки предвид стоката вътре, прахосничеството не беше толкова голямо, колкото изглеждаше. Защото един килограм от нея струваше по-скъпо от един килограм злато.
Контейнерът беше разтоварен от борда на южнокорейския кораб с помощта на подемен кран, който меко го приземи на канадска територия. От там почти веднага го пое друг кран, който го премести до зоната за проверка. Автоматична камера разчете кода на контейнера, който представляваше комбинация от четири латински букви и седем цифри. Тя съобщаваше на компютрите в „Порт-Метро Ванкувър“ кой е собственикът на контейнера, къде е натоварен, какво има в него и дали съдържанието му е предварително декларирано пред канадската митница. Всичко дотук беше фалшиво. Зрънце истина имаше в транспортната информация, която показваше на компютрите закъде и кога ще отпътува контейнерът — във вътрешността на Канада чрез незабавно прехвърляне на влекач, който вече го чакаше. Затова го прекараха през системата за откриване на радиоактивни материали, която, разбира се, не показа наличието на такива, а после го оставиха в зоната за незабавно транспортиране. На този етап пристанищните компютри автоматично изпратиха есемес до чакащия шофьор на камиона, който запали двигателя и зае мястото си под крана. След минута вече се насочваше към изхода на пристанището, след десет излезе през главния портал и пое на изток. Контейнерът гордо се пъчеше върху два пъти по-дългото от него ремарке, а мощната машина почти не усещаше тежестта му.