Време за умиране

— Здрасти — рече Ричър.

— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.

— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.

— Така ли?

— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.

— Не думай.

— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм? — Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.

— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!

— Не — поклати глава Ричър.

— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.

Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.

— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.

Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.

— Не, благодаря — отказа Ричър.

— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.

— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.

— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Сигурен ли си?

— Напълно, приятелю.

— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?

— Въпреки това.

— Заключението на ФБР е по-различно.

— И ти им вярваш, а?

— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?

— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.

— Какво си чувал?

— Призрака ѝ, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.