Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Сто метра до храстите.
Ричър рискува да погледне назад. Пикапът се оказа по-далеч, отколкото беше предполагал. Явно беше попаднал на труден терен. Но разстоянието помежду им стабилно се скъсяваше. Всъщност не беше пикап, а джип. Местно производство. Тъмночервен, доста употребяван. С висока тъпа муцуна и никелирана броня с размерите на вана.
Оставаха петдесет метра. Десет секунди. Ричър спря на двайсет метра от храсталаците и се обърна с лице на юг. Стоеше неподвижно, дишаше тежко. Вдигна ръце на височината на раменете си.
Ела и ме хвани.
Тежката машина продължаваше напред. Право срещу него. Той направи голяма крачка надясно. После втора, трета. Постигна абсолютно права линия между тъпата муцуна и себе си. Скритият в шубраците камък остана точно зад гърба му. Джипът приближаваше. Той започна да отстъпва назад, като подтичваше на пръсти, без да отделя очи от кабината. Джипът неумолимо скъсяваше разстоянието. С ръмжене, подскачане и лъкатушене. Двайсет метра, десет, пет. Ричър се движеше заедно с него. В мига, в който усети докосването на първите бодли по прасците си, той отскочи встрани, претърколи се и зачака предницата да се забие в храстите и да се размаже в скалата.
Но това не се случи.
Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?
Всъщност нямаше никакъв избор.
Да излезе на открито означаваше самоубийство. Отблизо автомобилът беше относително тромав, но той не можеше да бяга и криволичи до безкрайност. Никой не можеше. Изтощението щеше да си каже думата. Затова Ричър се изправи и потъна в храстите. Тръните се забиха в панталоните му. Задницата на джипа го последва. Шофьорът гледаше през рамо. Едър тип. Дебел врат, широки рамене, късо подстригана коса. Ричър се насочи право към центъра на гъсталака. Дълги, преплетени помежду си и ужасно бодливи клони се увиваха около глезените му. Шофьорът намали радиуса, но не достатъчно. Ричър се възползва от вътрешността на кръга и продължи напред.
Най-после стигна до скалата.
Ама каква скала! Много по-голяма от предишната. Онази беше назъбена, сякаш се беше откъртила от по-солиден къс, а тази беше цяла. Във формата на огромна торта с отчупен край, но не беше плоска, а издута и закръглена. Приличаше по-скоро на портокал с три-четири липсващи парченца, наполовина заровен в земята. Стигнал до тук преди петдесет хиляди години, по време на ледниковия период, чак от Канада, където заледеният сняг натрошава милиарди тонове скали, а после, в продължение на безброй столетия, бавно ги оглажда и ги смъква към равнината. По-големият фрагмент още беше тук, дълбоко потънал в богатата почва — огромна, леко загладена гранитна топка с плитко издълбан триъгълен процеп, наподобяващ захапката на гигантска уста, извърната на юг, към по-малкия си роднина. В единия си край захапката беше широка почти три метра, а в другия се свиваше наполовина.
Ричър спря да си почине, опрял гръб на скалата. Захапката остана вдясно, току зад рамото му. Джипът обърна и излезе от храсталаците. За частица от секундата през главата на Ричър мина абсурдната мисъл, че човекът зад волана се е отказал и е решил да се прибере у дома. Но после го видя да описва широк и ленив кръг и отново да се насочва към него. Движеше се бавно и застрашително. Тъпата муцуна се насочи право към него. Лицето на водача зад челното стъкло разцъфна в широка усмивка. Злобна, тържествуваща, смъртоносна. Първите храсти потънаха под хромираната броня. Шофьорът стискаше волана с две ръце и внимателно насочваше тежката машина към Ричър.