Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Ричър измина още стотина метра по разровената земя, после спря и внимателно се огледа. Пред него всичко беше спокойно. На запад и на изток — също. Само плоска като тепсия земя, стигаща до хоризонта. Но зад него, далеч на юг, се появи пикап. На километър и половина, може би на два. Движеше се направо през нивите и подскачаше по дупките и неравностите. Хромираната му броня хвърляше мътни отблясъци. Не се движеше право към него, но поддържаше приблизително същата посока.
20
Ричър приклекна. Преобладаващите цветове на дрехите му бяха кафяво и масленозелено като тези на зимната степ. Гниещи стебла и листа, бучки плодородна почва между тях, напукани от студа и ветровете. Във въздуха все още се усещаше влага. Увиснала ниско над земята, неподвижна и невидима.
Пикапът на юг от него продължаваше да се движи. Беше приблизително в средата на огромното поле и криволичеше наляво-надясно според неравностите на терена. Правеше го ритмично, като позволяваше на водача да оглежда хоризонта от всички страни, сякаш използваше мощен прожектор.
Ричър остана в клекнало положение. Неподвижните мишени привличат много по-малко внимание от подвижните. Но пикапът рано или късно щеше да го приближи. Това беше неизбежно и означаваше, че в даден момент той трябва да се раздвижи. Но накъде да тръгне? Тук нямаше естествени укрития. Нямаше нито хълмове и гори, нито реки и потоци. Нямаше нищо. А и той не беше от най-добрите бегачи. Липсваше му подвижност. Не че някой бърз и подвижен тип може да спечели надбягването с автомобил, който се движи по плоска и равна до хоризонта земя.
Пикапът продължи да се приближава. Малка точка на хоризонта. Бавна, търпелива и методична. Наляво, направо, после надясно. При завоите надясно се насочваше точно към него. В момента беше на около километър. Ричър все още не можеше да различи водача зад волана. Което означаваше, че и водачът не го виждаше. Засега. Но това беше въпрос на време. Прецени, че приклекналата му фигура ще стане забележима на разстояние от около двеста метра. Или сто и петдесет, ако предното стъкло е зацапано. А може би и сто, ако водачът е късоглед, отегчен или ленив. После щеше да настъпи миг на осъзнаване, последван от рязко увеличение на скоростта. На този терен тя щеше да бъде не повече от петдесет километра в час. Което означаваше между седем и петнайсет секунди до осъществяването на контакта.
Твърде недостатъчно.
По-добре да тръгне рано, отколкото късно.
Но накъде?
Ричър се завъртя бавно и предпазливо. На изток нямаше нищо. На запад — също. Но на около триста метра на север тъмнееха храсталаците, които отдавна беше забелязал. Вторите за три километра. Миниатюрна горичка от високи до гърдите храсти, повечето от тях къпини и шипки. Голи и обезлистени, но обсипани с остри бодли. Пожалени от плуговете. Първата горичка дължеше спасението си на големия камък в средата. По всяка вероятност и тази пред него криеше нещо подобно. На земята едва ли съществуваше фермер, който само от сантиментални чувства щеше да пощади дивите храсти в продължение на години.
Трябваше да стигне до тях.
Триста метра за Ричър. Шейсет секунди, защото се движеше тромаво.
Хиляда метра за пикапа. Седемдесет секунди, защото бе по-бърз.
Разлика от десет секунди.
Ричър се изправи и хукна към храсталаците.
Тичаше на тромави скокове, размахваше ръце и дишаше тежко с отворена уста. Десет, метра, двайсет, трийсет. После четирийсет, петдесет. Далеч зад себе си долови приглушеното ръмжене на дизелов двигател. Не се обърна. Продължи напред. С препъване и подхлъзване. С ужасното чувство, че се движи твърде бавно.
Двеста метра до храстите.
Продължи да тича колкото го държат краката. През цялото време чуваше пикапа зад гърба си. Все още приглушен, все още успокояващо далеч. Но бързо се приближаваше. Двигателят работеше на високи обороти, шумно засмуквайки въздух. Ремъците свистяха, пружините скърцаха, колелата преодоляваха неравностите с глух тътен.