Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
19
Нашият кораб се върна. Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. Нашият кораб се върна.
Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.
— Обадиха ми се от Ванкувър — поясни той. — Нашият човек на пристанището. Корабът ни е акостирал. Забавянето му се дължи на лошото време в протока Лузон.
— Къде е това? — попита Джаспър.
— Там, където Южнокитайско море преминава в Тихия океан. Важното е, че стоката вече е тук. Тази вечер или най-късно утре сутрин можем да изпратим микробуса.
— Което е добре — кимна Джаспър.
— Мислиш ли?
— Защо не?
— Доскоро се тревожеше, че няма да спипаме непознатия преди края на забавянето. Каза, че това ще ни изкара лъжци.
— Вярно. Но проблемът вече е отстранен.
— Дали? На мен ми се струва, че проблемът само се е обърнал наопаки. Какво ще стане, ако микробусът се появи, преди да сме го заковали? И в този случай ще излезем лъжци.
— Можем да задържим микробуса там.
— Не, не можем. Ние сме транспортна компания, а не склад. Не разполагаме с нужната площ.
— Какво ще правим тогава?
— Това, което правим и в момента — ще мислим. Къде се намира този тип?
— Не знаем.
— Но знаем, че от вчера нито е спал, нито е ял. Знаем, че нашите момчета цяла сутрин безрезултатно кръстосват пътищата. Затова питам: къде е?
— Или се е заврял в някой кокошарник, или върви пеш през полето — обади се Джонас Дънкан.
— Точно така — кимна Джейкъб. — Мисля, че е време да се разпоредим момчетата да зарежат хубавите гладки пътища и да започнат да обикалят района по междуселските коловози, като постепенно затварят кръга.
— Разполагаме само със седем души.
— Които притежават мобилни телефони. В момента, в който засекат онзи тип, могат да повикат подкрепление от юг и да оставят проблема в ръцете на професионалистите. Ако се налага, разбира се. А могат и да координират действията си. Затова предлагам да им дадем пълна свобода.
По същото време Ричър се разбърза. Намираше се на около четиристотин метра западно от трите къщи на Дънкан и нямаше намерение да ги доближава повече. Крачеше успоредно на пътя и вече виждаше дървените постройки в далечината — малки точици на хоризонта. От тях го делеше гола и равна земя. Оглеждаше се за пикапи, защото знаеше, че ще се появят. Преследвачите му със сигурност бяха проверили пътищата, без да открият нищо. Логично беше да стигнат до заключението, че той върви направо през полето. И да пуснат пикапите, които имат далеч по-висока проходимост от обикновените коли. Вероятно вече го бяха направили. Това можеше да се очаква. Бързи и мобилни патрули, постоянна връзка с мобилни телефони, а може би използваха и радиостанции. Нещата не вървяха на добре.
Той продължи да крачи напред. Пет минути, после десет, двайсет. Къщите на Дънкан бяха зад гърба му, а дървените постройки си оставаха на хоризонта, макар и малко по-големи. На четиристотин метра пред него се появи още една горичка от високи до кръста храсталаци. Всичко останало беше високо не повече от два-три сантиметра. Фигурата му се виждаше отдалеч, а това беше опасно.
В Лас Вегас ливанецът на име Сафир извади мобилния си телефон и набра един номер. Той принадлежеше на италианец на име Роси, който се намираше на шест преки от него. Размяна на любезности липсваше. Нямаше време за тях.
— Започвам да се ядосвам — обяви Сафир.
Роси не отговори. Не можеше да си го позволи. Въпрос на протокол. Той беше на върха на своето дърво — високо и красиво, с яки корени и разклонения навсякъде, но в гората имаше и по-големи дървета. Това на Сафир беше едно от тях.