Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Ричър чу как се сменят скоростите и шумът постепенно за-глъхна.
Светът отново потъна в тишина.
Ричър остана неподвижен в мрака. Предпазливостта му подсказваше, че единият от бандитите може би е останал зад ъгъла, докато приятелят му прави показно и шумно оттегляне. Тези номера му бяха до болка познати, защото сам беше измислил някои от тях.
Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.
— Отидоха си — подвикна тя.
Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.
— Добре ли си? — попита той.
— В един момент доста се поуплаших — призна тя.
— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.
— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?
— Вероятно — неохотно призна Ричър.
— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.
— Как ти се сториха?
— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.
— Накъде тръгнаха според теб?
— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?
— Може би у доктора — подхвърли той.
— Може би. Знаят, че той е имал контакт с теб.
— Май трябва да отскоча до там.
— А пък аз мисля да се върна в мотела. Винсънт не ми прозвуча добре по телефона.
— Южно от мотела има изоставен хамбар с допълнителна постройка до него. Изцяло дървени. Знаеш ли на кого са?
— На никого. Останки от една от фермите, които бяха продадени за неосъществения проект преди петдесет години.
— Там скрих пикапа, който ми остана подарък от футболистите — поясни Ричър. — Ще ме закараш ли?
— Не — отсече Дороти. — Не искам дори да се приближавам до земите на Дънкан.
— Те нямат рентген — отбеляза Ричър.
— Напротив, имат. Под формата на стотици очи.
— Значи ще ме оставиш да мина покрай тях пеша?
— Не е нужно. Тръгни на запад, направо през нивите. Ще стигнеш до един ретранслатор на мобилни телефони. Съседът ми е дал два декара на телефонната компания. С парите от наема си плаща извозването на реколтата. От там завиваш на север и стигаш до хамбара, като ще минеш зад къщите на Дънкан, които нямат прозорци от тази страна.
— Какво разстояние трябва да извървя?
— Ще ти трябва цялата сутрин.
— Значи ще изгоря всички калории от чудесната закуска.
— Нали затова е закуската? Не забравяй да завиеш на север. Ако тръгнеш на юг, ще се озовеш твърде близо до фермата на Дънкан. А ти не искаш това, нали? Надявам се, че правиш разлика между север и юг.
— Като вървя на юг, ми става по-топло — кимна Ричър. — На север е обратното. Би трябвало да се справя.
— Говоря ти сериозно.
— Как се казваше дъщеря ти?
— Маргарет — промълви жената. — Казваше се Маргарет.
Ричър мина покрай хамбарите, бараките, курниците и кочината и излезе на полето. Слънцето не беше нищо повече от блед луминесцентен диск в сивото небе, но светлината му беше достатъчна, за да се ориентира. В десет сутринта през зимата в Небраска то се намираше точно на изток, зад лявото му рамо. Задържа го там в продължение на четирийсет минути, след което от мъглата изплува кулата на ретранслатора — висока, скелетоподобна конструкция с рецептор във формата на барабан и многобройни антени. В основата ѝ се виждаха мъртви и почернели от студа бурени, а площадката беше заобиколена от ограда с бодлива тел. В далечината се виждаше селска къща, подобна на тази на Дороти. Вероятно бе на съседа. Земята под краката му беше твърда и неравна, с големи буци замръзнала пръст. Остатъци от миналогодишната реколта. Простираха се вляво и вдясно от него и се ронеха под краката му.