Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Стигна до кулата и пое на север. Слънцето се премести. Сега беше високо в небето и почти зад гърба му — час преди зимния еквивалент на тукашното пладне. Лъчите му не топлеха. Бяха просто светлина, малко по-силна от дневната. Далеч вдясно на хоризонта се виждаха тъмни петна. Трите къщи на Дънкан, скупчени една до друга в дъното на дългата обща алея. Не се различаваха никакви детайли, нито човешки фигури. Което означаваше, че и от там нямаше как да го видят. Едни и същи километри равна степ от изток на запад и от запад на изток, една и съща влажна мъгла. Но въпреки това той пое наляво, описвайки широк кръг около далечните къщи. Просто за всеки случай.
Камериерката Дороти положи Винсънт на червен плюшен стол и избърса с гъба кръвта от лицето му. Имаше цепната устна, разбита вежда и оток с големината на яйце под окото. Извини се, че се е обадил твърде късно. Обясни, че е припаднал и запълзял към телефона в мига, в който се свестил.
Дороти му каза да мълчи.
Един от високите столове пред извития бар беше преобърнат, а огледалото зад него беше счупено. Между бутилките като ножове стърчаха парчета стъкло. Дръжката на една от чашите с логото на НАСА беше счупена.
Лявата ръка на Анджело Манчини беше сграбчила ризата на доктора, а дясната бавно се свиваше в юмрук. Съпругата му седеше в скута на Роберто Касано. Бяха ѝ заповядали да го направи, но тя отказа. Отказа и след като Манчини стовари юмрука си в лицето на мъжа ѝ. Подчини се едва когато Манчини му нанесе втори, по-тежък удар. Ръката на Касано лежеше на бедрото ѝ, палецът беше потънал на сантиметър-два под ръба на полата. Тя беше скована от страх и трепереше от отвращение.
— Говори ми, скъпа — прошепна в ухото ѝ Касано. — Кажи ми къде каза на Джак Ричър да се скрие.
— Не съм разговаряла с него.
— Снощи си била с него в продължение на двайсет минути. Така твърди онази откачалка от мотела.
— Нищо не съм му казала.
— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?
— Не.
— А с мен ще се чукаш ли?
Жената не отговори.
— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?
Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото ѝ и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.
— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.
Тя не помръдна.
— Върни се! — повтори малко по-високо той.
Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да ѝ покаже кой ко-мандва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.
Тъпаци.
Селяндури.
Малоумници.
Всичките са такива.
Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.
* * *
Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.
После му замириса на нещо друго.
Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше Хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.