Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— Ah bon! Vous parlez français? C’est super! J’ai personne avec qui je peux parler français depuis longtemps.2
Анри се усмихва.
— Съжалявам, всъщност не говоря френски. Знам, че акцентът ми звучи така.
— Не? — Тя е разочарована. — Е, жалко, тъкмо реших, че градът най-накрая се е сдобил с малко достолепие.
Сам ме поглежда и върти очи.
— Добре, Сам, хайде да тръгваме — казва тя.
Той свива рамене.
— Вие ще ходите ли към парка да се возите на фургоните?
Поглеждам към Анри, после към Сам.
— Да, разбира се — казвам. — А ти?
Той пак свива рамене.
— Е, опитайте се да дойдете при нас, ако имате възможност — казвам аз.
Той се усмихва и кимва.
— Окей, супер.
— Време е да тръгваме, Сам. И сигурно няма да се возиш на фургоните, защото имам нужда от помощта ти у дома — казва майка му. Той се опитва да отговори нещо, но тя тръгва. Сам я последва.
— Много мила жена! — казва Анри саркастично.
— Как измисли всичко това? — питам.
Тълпата поема към главната улица и оставя назад кръговото. Анри и аз се движим с нея до парка, където раздават храна и сайдер.
— Ако лъжеш достатъчно дълго, започваш да свикваш.
Кимвам.
— Та какво мислиш?
Той си поема дълбоко въздух и издиша. Температурата е достатъчно ниска, за да видя дъха му.
— Нямам представа. Засега не знам какво да мисля. Хвана ме неподготвен.
— Хвана и двама ни неподготвени.
— Трябва да прегледаме публикацията, от която черпи информацията си, да разберем кой пише тези неща и къде ги пише.
Той ме поглежда с очакване.
— Какво?
— Ще трябва да намериш копие — казва той.
— Ще го направя — отговарям. — И все пак няма никаква логика. Откъде ще знае някой за това?
— Разпространява се отнякъде.
— Мислиш ли, че е някой от нас?
— Не.
— Мислиш ли, че е някой от тях?
— Възможно е. Никога не съм се сещал да преглеждам малотиражките с конспиративни теории. Може би си мислят, че ги четем и че ще могат да се докопат до нас, ако разкрият подобна информация. Имам предвид… — той спира и се замисля за момент. — По дяволите, Джон, нямам представа! Ще трябва да разучим нещата обаче. Със сигурност не е някакво съвпадение.
Вървим в мълчание, все още някак зашеметени, и прехвърляме в главите си възможни обяснения. Бърни Косар тича между нас в лек тръс и с изплезен език, а мантията му е паднала на една страна и се влачи по тротоара. Той е истински хит сред децата и много от тях спират, за да го погалят.
Паркът се намира в южната част на града. В далечния си край има две съседни езера, разделени от тънка ивица земя, която води към гората зад тях. Самият парк е направен от три бейзболни игрища, детска площадка и голяма шатра, в която доброволци раздават сайдер и парчета тиквеник. Три фургона със сено стоят отстрани на застланата с чакъл алея, а до тях има табела, на която пише:
СТРАХУВАЙТЕ СЕ ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ!
РАЗХОДКИТЕ С ПРИЗРАЧНИ ФУРГОНИ ЗАПОЧВАТ ПО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.
5 ДОЛАРА НА ЧОВЕК.
Пътят преминава от чакъл към кал, преди да стигне гората, чийто вход е украсен с хартиени скелети и карикатури на таласъми. Очевидно призрачният превоз минава през гората. Оглеждам се за Сара, но никъде не я виждам. Чудя се дали и тя ще се вози.
Анри и аз влизаме в шатрата. Мажоретките са отстрани, рисуват по лицата на децата страшни маски, други продават билети за лотария с подаръци, която ще се тегли в осемнадесет часа.
— Здрасти, Джон — чувам глас зад себе си. Обръщам се и там стои Сара с фотоапарата в ръка. — Хареса ли ти парадът?
Усмихвам се и плъзвам ръце в джобовете си. На бузата й е нарисувано малко бяло призраче.
— Здрасти и на теб — казвам. — Хареса ми. Мисля, че започвам да свиквам с чара на този малък град.
— Чар? Имаш предвид скука, нали?
Свивам рамене.
— Не знам, не е лошо.
— Хей, това е мъникът от училище. Спомням си те — казва тя и се навежда, за да погали Бърни Косар. Той маха енергично с опашка, скача и се опитва да й оближе лицето. Сара се засмива. Поглеждам назад. Анри е на шест метра от мен и говори с майката на Сара на една от масите за пикник. Любопитно ми е за какво си говорят.
— Мисля, че те харесва. Казва се Бърни Косар.
— Бърни Косар? Това не е име за очарователно кученце. Виж му мантията. То просто е прекалено сладко.
— Знаеш ли, ако продължаваш така, ще започна да ревнувам от собственото си куче — казвам.
Тя се усмихва и се изправя.
— Ще си купиш ли билет за лотарията от мен, или какво? Средствата ще отидат за възстановяването на приюта за животни, който бе унищожен в пожар миналия месец в Колорадо.
— Наистина? И как момиче от Парадайс, Охайо, научава за приют за животни в Колорадо?
2
Така значи! Вие говорите френски? Това е страхотно! Отдавна няма с кого да разговарям на френски (фр.). — Б.р.