Аз съм номер четири

Денят е студен. Слънцето надниква от време на време през гъсти бели облаци, които се плъзгат над главите ни. Градът е оживен. Всички деца са облечени с костюми. Купихме каишка за Бърни Косар, който носи мантия на Супермен на гърба си, а на гърдите си има голямо S. Не изглежда впечатлен от това. Не е единственото куче, облечено като супергерой.

С Анри стоим на тротоара точно пред „Гладната мечка“, закусвалнята до кръговото в центъра на града. Там сме, за да наблюдаваме парада. На предната витрина виси изрезка от „Газет“ със статията за Марк Джеймс. Снимали са го в центъра на игрището с футболното му яке, кръстосани ръце и десен крак, стъпил върху футболна топка. На лицето си е надянал кисела самонадеяна усмивка. Дори аз трябва да призная, че изглежда впечатляващо.

Анри ме вижда да зяпам вестника.

— Това е твоят приятел, нали? — пита той с усмивка. Анри знае цялата история — от скорошното спречкване заради кравешкия тор до хлътването ми по бившата му приятелка. Откакто разбра всичко това, не е спрял да нарича Марк моя „приятел“.

— Моят най-добър приятел — поправям го аз.

Точно тогава оркестърът засвирва. Повежда парада, следван от различни платформи, украсени за Вси светии. Една от тях носи Марк и няколко други футболисти. Разпознавам някои от тях от часовете, други — не. Те хвърлят шепи с бонбони на децата, облечени за празника. Тогава Марк ме забелязва и сръчква момчето до себе си — Кевин, онзи, когото ударих с коляно в чатала в стола. Марк ме посочва и казва нещо. И двамата се разхилват.

— Това ли е той — пита Анри.

— Това е той.

— Прилича на тъпанар.

— Казах ти.

След тях идват мажоретките, крачат в униформи, с прибрани назад коси, усмихват се и махат на тълпата. Сара върви с тях и снима. Хваща ги в движение, докато скачат и окуражават публиката. Въпреки че е с дънки и без грим, тя е много по-красива от всички тях. Говорим си все повече и повече в училище и не мога да спра да мисля за нея. Анри ме вижда, че я гледам.

Извръща глава отново към парада.

— Това е тя, а?

— Тя е.

Тя ме вижда и ми маха, но след това посочва към фотоапарата. Има предвид, че би дошла, но иска да снима. Усмихвам се и кимвам.

— Е — казва Анри, — определено мога да видя защо те привлича.

Гледаме парада. Кметът на Парадайс минава покрай нас, седнал на задната седалка на червено кабрио. Хвърля още бонбони на децата. Днес ще има много хиперактивни деца.

Усещам тупване по рамото и се обръщам.

— Сам Гууд. Какво става?

Той свива рамене.

— Нищо. Как е при теб?

— Гледам парада. Това е баща ми, Анри.

Те си стисват ръцете. Анри казва: