Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— На леля ми е. Убедих всички момичета от мажоретния състав да участват. Ще отидем дотам и ще помогнем в изграждането му. Хем ще помогнем на животните, хем ще се измъкнем от училище за седмица. Двойна печалба.
Представям си как Сара, сложила строителна каска, замахва с чука. Мисълта ме кара да се ухиля.
— Значи искаш да кажеш, че ще държа фронта в кухнята сам цяла седмица?
Въздишам с престорен гняв и поклащам глава.
— Не знам дали така бих могъл да подкрепя подобно пътуване, дори да е за животните.
Тя се разсмива и ме удря с юмруче по ръката. Изваждам портфейла си и давам пет долара за шест билета.
— Шестте са за късмет — казва тя.
— Така ли?
— Разбира се. Нали ги купи от мен, глупчо.
В този момент зад рамото на Сара забелязвам Марк и останалите момчета от платформата да влизат в шатрата.
— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер? — пита Сара.
— Да, мислех си го.
— Иди, забавно е. Всички го правят. И наистина става доста страшничко.
Марк вижда, че със Сара си говорим, и свъсва вежди. Запътва се към нас. Изглежда както винаги — футболно яке, сини дънки, коса, цялата в гел.
— Значи и ти ще ходиш? — питам Сара.
Преди да отговори, Марк се намесва.
— Как ти се стори парадът, Джони? — пита той. Сара бързо се обръща назад и му хвърля гневен поглед.
— Много ми хареса — отговарям.
— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер, или те е страх?
Усмихвам му се.
— Всъщност ще ходя.
— Може би ще се побъркаш както в даскало, ще ревнеш като бебе и ще избягаш, а?
— Не се дръж като задник, Марк — казва Сара.
Той ме поглежда, кипнал от гняв. С тази тълпа наоколо няма как да направи нещо, без да привлече внимание — но не мисля, че и без това би сторил каквото и да е.
— Всичко с времето си — казва Марк.
— Мислиш ли?
— Твоето ще си дойде — казва той.
— И така да е — отговарям, — няма да дойде от теб.
— Спрете! — изкрещява Сара. Тя си проправя път между нас и ни бута надалеч един от друг. Хората ни гледат. Тя се озърта наоколо, притеснена от вниманието, и се обръща гневно към Марк, а после и към мен.
— Добре, тогава. Вие двамата се карайте, щом това искате. Желая ви успех — казва тя, обръща се и се отдалечава. Наблюдавам я как си тръгва. Марк — не.
— Сара — провиквам се, но тя продължава да върви и изчезва зад шатрата.
— Скоро — казва Марк.
Поглеждам отново към него.
— Съмнявам се.
Той се връща при приятелите си. Анри идва при мен.
— Предполагам, не е питал за домашното по математика от вчера?
— Не точно — казвам.
— Аз не бих се притеснявал от него — казва Анри. — Изглежда като някой, който само приказва.
— Че аз не се притеснявам — казвам и поглеждам към мястото, където изчезна Сара.
— Да тръгна ли след нея? — питам аз и го поглеждам с надеждата да ми отговори онази част от него, която някога е била женена и влюбена, частта, която всеки ден тъгува по жена си, а не онази част, която иска да ме предпази и скрие.
Той кимва с глава.
— Да — казва с въздишка. — Колкото и да не ми се иска да го призная, май ще е най-добре да тръгнеш след нея.
Глава 13
Децата тичат, крещят, пързалят се и висят по катерушки. Всяко от тях е с торба с лакомства в ръката и с уста, пълна с бонбони. Облечени са като герои от анимационни филмчета, чудовища, таласъми и призраци. Сигурно всеки гражданин на Парадайс е в парка в момента. И насред цялата тази лудост виждам Сара да седи сама на люлките и кротко да се люлее.
Проправям си път през пищенето и крясъците. Тя ме вижда и се усмихва, големите й сини очи са като фарове.
— Искаш ли да те залюлея? — питам.
Тя кимва към люлката до нея, която току-що се е освободила, и аз сядам.
— Добре ли си? — питам.
— Да, добре съм. Той просто ме изтощава. Винаги трябва да се прави на голям мъжкар и става наистина жесток, когато е с приятелите си.
Тя се завърта на люлката, докато веригите не се навиват докрай, после вдига крака от земята и започва да се върти отначало бавно, после все по-бързо. Смее се през цялото време, а русата й коса я следва като диря. Аз правя същото. Когато люлката спира, светът продължава да се върти.
— Къде е Бърни Косар?
— Оставих го при Анри — казвам.
— Баща ти?
— Да, баща ми.
Постоянно правя това — наричам Анри по име, когато би трябвало да му викам „татко“.
Температурата пада бързо и ръцете ми посиняват от студ, хванали веригите. Наблюдаваме как децата вилнеят около нас. Сара ме поглежда и очите й изглеждат по-сини от всякога на наближаващия здрач. Погледите ни се срещат и двамата просто стоим и се гледаме един друг. Не изричаме никакви думи, но между нас протича много. Децата сякаш се изгубват във фона. Тя се усмихва стеснително и поглежда на другата страна.