Аз съм номер четири

Звярът замахва във въздуха, но мъжът все още държи нещата под контрол. Включили са се и други гардове и всеки един от тях използва силите си срещу звяра мамут — огън и светкавици валят над него, лазерни лъчи идват от всички посоки. Някои от гардовете се борят с него незабелязано, стоят далече, с издигнати ръце, концентрирани. Тогава изведнъж се заформя колективна буря, един огромен облак, който расте насред безоблачното небе, докато събира в себе си някаква енергия. Всички гардове участват, всичките помагат за създаването на тази катаклизмична мъгла. Изведнъж една последна масивна светкавица пада и удря звяра там, където лежи. И той умира.

— Какво можех да направя? Какво можеше да направи изобщо някой? Бяхме всичко на всичко деветнадесет на този кораб. Вие, деветте деца, и ние, деветте сепана, избрани единствено защото онази нощ бяхме, където бяхме, а същото важи и за пилота, който ни доведе тук. Ние, сепаните, не можехме да се бием, а и какво щяхме да постигнем, ако можехме? Сепаните са служители, те трябва да карат системата на планетата да работи, да преподават, да обучават новите гардове как да разбират и управляват силите си. В нас просто не е заложено да бъдем бойци. Щяхме да бъдем неефикасни. Щяхме да измрем като останалите. Всичко, което можехме да направим, бе да напуснем. Да напуснем с вас, за да оцелеете и да възвърнете някой ден величието на най-красивата планета в цялата Вселена.

Затварям очи и когато ги отварям отново, виждам, че битката е свършила. Пушек се вдига от земята насред поле от умрели и умиращи. Прекършени дървета, изгорели гори, нищо не се е запазило цяло, освен няколко могадорианци, оживели, за да могат да разкажат историята. Слънцето изгрява от юг и бледо сияние залива пустошта, окъпана в червено. Планини от тела, не всяко от тях е непокътнато, не всяко от тях е цяло. На върха на една от планините лежи мъжът в синьо и сребристо, мъртъв като всички останали. По тялото му не личат белези, но това няма значение — мъртъв е.