Аз съм номер четири

— Много малко.

— Срещнахме се с дядо ти при статуята на Питакъс Лор. Той те остави на мен и ми заръча да те заведа на летището, защото това е единственият ни шанс. Под летището имаше подземно отделение. Каза, че винаги е съществувал план за извънредни ситуации, в случай че стане нещо подобно. Никой обаче не го е възприемал сериозно, защото идеята за нападение им звучала абсурдно. Точно както би звучала тук, на Земята. Ако сега кажеш на някой човек, че има опасност извънземните да нападнат Земята, той, ами… ще ти се изсмее. На Лориен не беше по-различно. Попитах го откъде знае за резервния план, но той не отговори, само се усмихна и каза „сбогом“. Логично е никой да не знае за този план или въобще тези, които знаят, да са съвсем малко.

Кимвам.

— Значи се е случило така, че вие там просто да решите да дойдете на Земята?

— Не, разбира се. Един от старейшините на планетата ни срещна на летището. Именно той направи Лориенското заклинание, което беляза глезените ви и ви свърза. Той ви даде и амулетите. Каза, че сте специални деца, с което, предполагам, е имал предвид, че ще имаме възможност да избягаме. Отначало възнамерявахме само да отлетим с кораба и да изчакаме края на въздушното нападение, докато нашите хора отвърнат на удара и спечелят. Но това не се случи — казва той и потъва в мълчание. После въздъхва: — Останахме в орбитата на планетата цяла седмица. Толкова време им трябваше на могадорианците да отнемат всичко на Лориен. След като стана ясно, че няма да се завърнем обратно, отпътувахме към Земята.

— Защо не ни е направил такова заклинание, че никой да не може да бъде убит, независимо от поредния номер?

— Дотам ни стигат силите, Джон. Това, за което говориш, се нарича всемогъщество. Невъзможно е.

Кимвам. Заклинанието може само толкова. Ако някой от могадорианците се опита да ни убие, без да спази реда, каквото и да направи, ще му се върне на него. Ако някой се беше опитал да ме простреля в главата, куршумът щеше да мине през неговата. Но вече не. Сега, ако ме хванат, умирам.

Умълчавам се за момент и се замислям над всички тези неща. Летището. Единственият останал старейшина на Лориен, който ни е направил заклинанието, сега е мъртъв. Старейшините са били първите, населили Лориен. Тези същества са я превърнали в това, което е била. В началото са били десет и са носили всички завети в себе си. Били са толкова стари, толкова отдавна, че историята звучи повече като мит, отколкото като нещо, свързано с реалността. И сега никой не знае какво се е случило с тях, дали те не са мъртви.

Опитвам се да си спомня какво ни е било да кръжим около планетата в очакване да разберем дали ще можем да се приберем обратно, но не успявам да си спомня нищо. Сещам се само за някакви откъслечни моменти от пътуването. Корабът ни беше объл и се състоеше от едно цяло помещение. Само двете тоалетни отстрани бяха отделени с врати. На едната страна бяха избутани детски креватчета; другата беше отделена за различни игри и забавления, които да ни предпазят от излишно нервничене. Не мога да си спомня как изглеждаха останалите. Не си спомням игрите, които сме играли. Спомням си, че бях отегчен — това беше цяла една година, прекарана в космически кораб със седемнадесет себеподобни. През нощта заспивах с едно плюшено животинче и въпреки че съм убеден, че има някаква грешка в спомена ми, животинчето сякаш ми отвръщаше на игрите.