Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— И какво ще правиш? — питам.
— За кое?
— За Марк.
Тя свива рамене.
— Какво мога да направя? Вече скъсах с него. Постоянно му казвам, че нямам желание да се съберем отново.
Кимвам. Не съм сигурен как да отговоря на това.
— Както и да е. Май трябва да се опитам да продам и останалите билети. Остава само час до лотарията.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, няма проблем. По-добре иди да се забавляваш. Бърни Косар може би тъгува за теб в момента. Определено обаче трябва да останеш за разходката с фургони. Може заедно да отидем, а?
— Ще остана — казвам. Вътрешно цъфтя от щастие, но се старая да го прикрия.
— Значи ще се видим след малко.
— Успех с билетите.
Тя се пресяга, хваща ръката ми и я задържа в своята за цели три секунди. После ме пуска, скача от люлката и избързва напред. Продължавам да седя, леко се полюшвам и се наслаждавам на свежия вятър, който не съм усещал от много дълго време, защото прекарах миналото лято във Флорида, а по-миналото в Южен Тексас. Тръгвам обратно към шатрата, където Анри е седнал на маса за пикник и яде парче пай, а Бърни Косар е легнал в краката му.
— Как мина?
— Добре — казвам с усмивка.
Отнякъде се изстрелва фойерверк в синьо и оранжево и експлодира в небето. Кара ме да си мисля за Лориен и фойерверките, които видях в деня на нападението.
— Мисли ли пак за втория кораб, който видях?
Анри се оглежда наоколо, за да се увери, че няма кой да ни чуе. Разполагаме с цялата маса за пикник, разположена в отдалечен от тълпата ъгъл.
— Малко. Все още обаче нямам представа какво означава той.
— Мислиш ли, че може да е пътувал насам?
— Не, невъзможно е. Ако е карал на гориво, както казваш, не би могъл да издържи дълго, без да презареди.
Замълчавам за момент.
— Ще ми се да беше.
— Да беше какво?
— Пътувал насам, с нас.
— Звучи добре — казва Анри.
След около час виждам всички футболни играчи начело с Марк да вървят през тревата. Двадесет и петимата са облечени като мумии, зомбита и призраци. Сядат на скамейките на най-близкото бейзболно игрище, а мажоретките, които досега са рисували по децата, започват да ги гримират, така че да завършат маскировката им. Чак тогава разбирам, че футболистите ще са тези, които ще ни плашат на призрачната разходка, тези, които ще ни чакат в гората.
— Виждаш ли това? — питам Анри.
Анри гледа към всички тях и кима, после си взема кафето и тегли една дълга глътка.
— Още ли смяташ, че е добра идея да се качиш на фургона? — пита той.
— Не — казвам. — Но все пак ще го направя.
— Така си и мислех.
Марк е облечен като някакво зомби, носи тъмни дрипави дрехи и черен и сив грим. На произволни места по него има червени петна, наподобяващи кръв. Когато грижите по маскировката му приключват, Сара се приближава към него и казва нещо. Той й отвръща с повишен тон, но не мога да чуя какво. Движенията му са оживени и той започва да говори толкова бързо, че отдалеч го виждам как си обърква думите. Сара скръства ръце и клати глава. Тялото му се напряга. Понечвам да стана, но Анри ме хваща за ръката.
— Недей — казва. — Той само я отблъсква още повече.
Наблюдавам ги и адски много ми се ще да можех да чуя какво си говорят, но наоколо прекалено много деца крещят, за да се съсредоточа. Когато виковете приключват, двамата застават един срещу друг и се гледат — Марк се е намръщил злобно, Сара се усмихва с недоверие. Поклаща глава и си тръгва.
Поглеждам към Анри.
— А какво да правя сега?
— Абсолютно нищо — казва той. — Нищичко.
Марк се връща при приятелите си, увесил нос и намръщен. Няколко от тях поглеждат към мен. Някои се подхилкват. След това тръгват към гората. С бавна методична походка двадесет и пет маскирани момчета се смаляват в далечината.
С Анри се връщаме към центъра на града, за да убием време, и се отбиваме за вечеря в „Гладната мечка“. Когато отново излизаме навън, слънцето е залязло, а първият фургон, натрупан със слама, тръгва към гората, теглен от зелен трактор. Тълпата се е поразредила, а тези, които са останали, са най-вече гимназисти и въодушевени възрастни, които са близо стотина. Оглеждам се за Сара сред тях, но не я виждам. Следващият фургон потегля след десет минути. Според брошурата разходката трае половин час. Тракторът минава бавно през гората и напрежението расте, после спира и пътниците трябва да слязат и да тръгнат пеша по друга пътека. Тогава започва страховитото.
Анри и аз заставаме в шатрата и отново сканирам с поглед дългата опашка от хора, чакащи реда си. Все още не виждам Сара. Точно тогава усещам вибрацията на телефона си в джоба. Не мога да си спомня последния път, когато телефонът ми е звънял и не е бил Анри. На дисплея е изписано името САРА ХАРТ. Вълнението преминава през мен с бясна скорост. Сигурно се е сдобила с номера ми в същия ден, в който ми е записала своя.