Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Не мисля, милейди — казах. — Надяваха се, че лятото ще успокои болката в гърдите му, но изглежда, че той е по-зле от всякога.
Тя се наведе към мен:
— Кажи ми, дете, кажи ми истината. Умира ли малкият ми брат?
Поколебах се, несигурна дали ще бъде държавна измяна да говоря за предстоящата смърт на краля.
Тя взе ръката ми и аз я погледнах в откритото, решително лице. Очите й, тъмни и честни, срещнаха моите. Изглеждаше като жена, на която можеш да се довериш, господарка, която можеш да обичаш.
— Можеш да ми кажеш, умея да пазя тайна — каза тя. — Пазила съм безброй тайни.
— След като питате за това, ще ви кажа: сигурна съм, че той умира — признах тихо. — Но херцогът го отрича.
Тя кимна:
— А тази сватба?
Поколебах се:
— Каква сватба?
Тя изпъшка раздразнено.
— На лейди Джейн Грей със сина на херцога, разбира се. Какво казват за нея в двора?
— Че тя е проявявала неохота, а и той не е бил много по-доволен.
— А защо херцогът е настоял? — попита тя.
— Може би на Гилфорд му е било време да се ожени? — осмелих се да предположа.
Тя отправи към мен поглед, блестящ като острие на нож.
— Значи не казват нищо повече от това?
Свих рамене:
— Не и пред мен, милейди.
— А ти? — запита тя, очевидно изгубила интерес към лейди Джейн. — Ти ли поиска да приемеш това изгнание от кралския двор в Гринич? И далече от баща ти? — Ироничната й усмивка ми показваше, че не го смята за вероятно.
— Лорд Робърт ми нареди да дойда — признах. — И баща му, херцогът.
— Казаха ли ти защо?
Искаше ми се да прехапя устни, за да задържа тайната.
— Не, милейди. Знам само, че трябва да ви правя компания.
Тя ми отправи поглед, какъвто никога преди не бях виждала от жена. Жените в Испания обикновено извръщат поглед встрани, една скромна жена винаги извръща поглед. Жените в Англия държаха погледа си забит в земята, пред краката си. Една от многото причини, заради които се радвах на дрехите си на паж, беше, че маскирайки се като момче, можех да си държа главата изправена и да се оглеждам наоколо. Но лейди Мери имаше дръзкото изражение на баща си, познато от портрета му: застанал наперено, с ръце на хълбоците, с изражението на човек, възпитан да мисли, че може да владее света. Тя имаше неговия поглед — прямо изражение, подобаващо за мъж — оглеждаше лицето ми, четеше в очите ми и ми показваше собственото си открито лице и собствените си ясни очи.
— От какво се страхуваш? — попита тя рязко.
За миг се стреснах дотолкова, че можеше и да й кажа. Страхувах се от арест, от Инквизицията, страхувах се от подозрения, страхувах се от стаята за изтезания и смъртта на еретичка, с натрупани около босите ми крака подпалки и без път за бягство. Страхувах се да не предам други на смърт, страхувах се дори от самия полъх на заговор. Потрих буза с опакото на дланта си.
— Просто съм малко смутена — казах тихо. — Тази страна и дворцовият живот са нови за мен.
Тя остави мълчанието да се проточи, а после ме погледна по-мило:
— Бедното дете, много си млада, за да се носиш така без посока, съвсем сама в тези дълбоки води.
— Аз съм васал на лорд Робърт — казах. — Не съм сама.
Тя се усмихна:
— Навярно ще бъдеш много добра компания — каза накрая. — Имаше дни и месеци и дори години, когато много се нуждаех от едно весело лице и жизнерадостен глас.
— Аз не съм остроумен шут — казах предпазливо. — Не се предполага да съм особено весела.
Лейди Мери се разсмя на глас при тези думи.
— А от мен не се очаква да съм особено предразположена към смях — каза тя. — Може би ще си подхождаме. А сега трябва да се запознаеш със свитата ми.
Тя повика дамите си да се приближат и ми ги представи по име. Една-две от тях бяха дъщери на отявлени еретици, които се придържаха към старата вяра и служеха на принцеса римокатоличка от гордост, други две имаха унилите лица на по-млади дъщери с оскъдна зестра, чиято възможност да бъдат на служба при една принцеса в немилост беше съвсем малко по-добра от брака, в който щяха да бъдат принудени да встъпят, ако ги бяха оставили у дома. Това беше малък двор, лъхащ на отчаяние, на ръба на кралството, на ръба на ереста, на ръба на законността.
След вечеря лейди Мери отиде на литургия. Предполагаше се, че трябва да отиде сама — би било престъпление за всеки друг да присъства на службата, — но в действителност тя отиваше открито и коленичеше най-отпред в параклиса, а останалите от свитата й се промъкваха отзад.