Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Последвах дамите й до вратата на параклиса, а после започнах да се навъртам наоколо, обзета от трескава тревога. Не знаех как е редно да постъпя. Бях уверила краля и лорд Робърт, че с баща ми принадлежим към реформираната църква, но както кралят, така и лорд Робърт знаеха, че в домакинството на лейди Мери се служеше по обявения извън закона ритуал, като папистки остров в едно протестантско кралство. Усещах как ме избива пот от страх, докато и последните домашни прислужници се шмугваха покрай мен да кажат молитвите си, и не знаех какво е най-безопасно да направя. Ужасявах се, че може да бъда разобличена пред двора като католичка, и въпреки това, как можех да служа в това домакинство, оставайки непоколебима протестантка?
Накрая направих компромис, като седнах отвън, където можех да чувам мърморенето на свещеника и прошепнатите отговори, но никой не можеше наистина да ме обвини, че присъствам на службата. През цялото време, докато бях приседнала на ветровитата пейка в прозоречната ниша, се чувствах готова да скоча и да побягна. Ръката ми постоянно беше върху лицето, бършейки бузата ми, сякаш отново чувствах как саждите от кладите на Инквизицията полепват по кожата ми. Призляваше ми от мисълта, че не знам на кое място е най-безопасно да бъда.
След литургията бях повикана в стаята на лейди Мери да я слушам как чете от Библията на латински. Опитвах се да запазя лицето си безизразно, сякаш не разбирах думите, и когато тя ми я подаде да я сложа на поставката й, щом четенето свърши, трябваше да си напомня да не проверявам предните страници за името на печатаря. Помислих си, че не е такова добро издание като онези, които печаташе баща ми.
Тя си легна рано, като тръгна със свещта, чието пламъче потрепваше пред нея, надолу по дългия, потънал в сенки коридор, покрай тъмните, пропускащи вятъра прозорци на къщата, загледана към обвитата в мрак пуста земя отвъд ронещите се стени на замъка. Всички други също си легнаха: нямаше за какво да стоим будни, нищо нямаше да се случи. Не очаквахме посетители, дошли да видят обичаната принцеса, нямаше да има актьори, танцьори или пътуващи амбулантни търговци, привлечени от богатствата на кралския двор. Казах си, че разбирам защо принцесата не е весела. Ако херцогът бе имал за цел да държи лейди Мери на място, където тя рядко ще има посетители, където сърцето и духът й да бъдат сломени със сигурност, където да понася студенина и самота всеки ден, не би могъл да избере по-подходящо място, което да я направи нещастна.
Домакинството в Хънсдън се оказа точно каквото бях очаквала: беше меланхоличен дом, изпълнен с отхвърлени хора, управляван от болнава жена. Лейди Мери страдаше от тежки главоболия, които често настъпваха вечер, помрачавайки лицето й, докато светлината се отдръпваше от небето. Придворните й дами забелязваха намръщеното й изражение, но тя никога не споменаваше болката и никога не свеждаше глава в дървения си стол, нито се облягаше на украсения му с резба гръб, нито се отпускаше на страничните облегалки. Седеше, както я бе учила майка й, с изправен гръб, като кралица, и държеше главата си вдигната, дори когато присвиваше очи срещу мъждивите пламъчета на свещите. Споменах физическата й слабост пред Джейн Дормър, най-близката приятелка и придворна дама на лейди Мери, и тя каза кратко, че болките, на които присъствах сега, не са нищо. Когато било време за месечното кървене на лейди Мери, тя получавала толкова силни спазми, колкото тези при раждане, които нищо не можело да облекчи.
— Какво я мъчи? — попитах.
Джейн сви рамене:
— Никога не е била здраво дете — каза тя. — Винаги е била болнава и деликатна. Но когато майка й беше прокудена и баща й я отхвърли, тя страдаше, сякаш я беше отровил. Не можеше да спре да повръща и да изхвърля храната си, не можеше да стане от леглото, и трябваше да пълзи по пода. Имаше хора, които казваха, че наистина е отровена, от вещицата Болейн. Принцесата беше почти на смъртно легло, а не й позволяваха да види майка си. Кралицата не можеше да дойде при нея, от страх, че никога няма да й позволят да се върне в собствения си двор. Онази жена Болейн и кралят унищожиха и двете: майката и дъщерята. Кралица Катерина издържа, колкото можеше, но болестта и силната мъка я убиха. Лейди Мери също щеше да умре — тя страда толкова много: но оцеля. Накараха я да се отрече от вярата си, накараха я да отхвърли брака на майка си. Оттогава я измъчват тези болки.
— Не могат ли лекарите…?
— Много години дори не й позволяваха да бъде прегледана от лекар — каза гневно Джейн. — Можеше да умре от липса на грижи — и то неведнъж, а на няколко пъти. Вещицата Болейн желаеше смъртта й и съм готова да се закълна, че неведнъж е пращала отрова. Лейди Мери е водила тежък, почти пленнически живот, постоянно й се налагаше да преглъща скръбта и гнева, почти като светица.