Шутът на кралицата

— Волята му?

— Наследството се полага на мен — каза тя ожесточено. — Ако докладваш, както съм сигурна, че правиш, кажи им, че никога не забравям това. Кажи им, че наследницата съм аз и нищо не може да го промени.

— Не докладвам! — възкликнах, потресена. Беше вярно. Не бях изпращала никакъв доклад, в скучния ни живот и тихите нощи нямаше нищо, което да съобщя на лорд Робърт или на баща му. Това беше една болна принцеса, вечно нащрек, заета с наблюдение и очакване, а не изменница, която кроеше заговори.

— Независимо дали го правиш или не — пренебрегна тя протеста ми, — нищо и никой не може да ми отрече мястото, което ми се полага. Сам баща ми го остави на мен. Първо съм аз, а после е Елизабет. Никога не съм заговорничила срещу Едуард, макар че имаше хора, които идваха при мен и ме молеха в името на майка ми да се изправя срещу него. Знам, че на свой ред Елизабет никога няма да заговорничи срещу мен. Ние сме трима наследници, които ще заемат престола един след друг, всеки по реда си, за да почетем името на баща си. Елизабет знае, че аз съм следващата наследница след Едуард: той зае престола пръв, защото беше момче, аз съм на второ място като принцесата, първата законна принцеса. И тримата ще се подчиним на баща ни и вероятно ще наследим престола един след друг, както повели баща ни. Имам доверие на Елизабет, както Едуард има доверие на мен. И тъй като се заричаш, че не докладваш, ако някой те попита, можеш да отговориш следното: кажи им, че аз няма да се откажа от наследството си. И им кажи, че това е моята страна.

Умората й беше изчезнала, руменина беше пламнала по бузите й. Тя огледа малката, оградена със стени градина, сякаш можеше да види около себе си цялото кралство, огромното благоденствие, което можеше да бъде възстановено, и промените, които щеше да направи, когато седнеше на престола. Манастирите, които щеше да възстанови, абатствата, които щеше да основе, животът, който можеше да вдъхне обратно на страната.

— Тя е моя — каза тя. — И аз съм бъдещата английска кралица. Никой не може да ме пренебрегне.

Лицето й сияеше от чувството за предопределение.

— Това е целта на живота ми — каза тя. — Никой няма да ме съжалява, никога вече. Ще видят, че съм отдала живота си, за да бъда невеста на тази страна. Ще бъда кралица-дева, няма да имам други деца, освен хората на тази страна, ще бъда тяхна майка. Няма да има никой, който да отвлича вниманието ми, няма да има никой, който да господства над мен. Аз ще живея за тях. Това е моето свято призвание. Ще пожертвам себе си заради тях.

Тя се извърна от мен и закрачи обратно към къщата, а аз я следвах на разстояние. Сутрешното слънце, пронизващо мъглата, образува светъл кръг във въздуха навсякъде около нея, и за миг усетих замайване, когато осъзнах, че тази жена ще бъде велика кралица на Англия, кралица, която имаше истинска представа за тази страна и щеше да върне богатствата, красотата и милосърдието, които баща й беше отнел от църквите и от всекидневния живот. Слънцето грееше толкова ярко около жълтата й копринена шапчица, че тя приличаше на корона. Спънах се в туфа трева и паднах.