Шутът на кралицата

Коларят ми прошепна, че такова било положението из цялата страна. Величествените религиозни сгради, някога самият гръбнак на Англия, сега пустееха — там вече не влизаха мъжете и жените, призовани от Бог да служат в тях. Общественото благо се беше превърнало в лична облага и вече не можеше да има обществено благо.

— Ако клетият крал умре, тогава лейди Мери ще се възкачи на престола и ще върне отново всичко това — каза той. — Тя ще бъде кралица на хората. Кралица, която ще ни върне старите ритуали.

Дръпнах назад юздите на коня си. Намирахме се на главния път и нямаше никой, който да е достатъчно близо, за да ни чуе, но винаги се боях от всичко, което лъхаше на интрига.

— Погледнете и тези пътища — продължи той, като се обърна на капрата на колата, за да продължи да се оплаква през рамо. — Прах през лятото и кал през зимата, никога не запълват дори една дупка, никога не преследват дори един разбойник. Знаете ли защо не го правят?

— Ще яздя напред, имате право, прахта е ужасна — казах.

Той кимна и ми даде знак да тръгна напред. Чух как безкрайните му оплаквания заглъхват в далечината зад мен.

— Защото щом параклисите бъдат затворени, няма поклонници, а няма ли поклонници, тогава по пътищата няма никой, освен най-лоши хора, и онези, които ги преследват. Няма добра дума, няма добър дом или приличен път…

Оставих кобилата да се изкатери по малкия насип край пътя, където земята беше по-мека под малките й копита, и минахме пред каруцата.

Тъй като не бях познавала онази Англия, която той твърдеше, че е изгубена, не можех да чувствам като него, че околността е станала по-окаяна. В онази сутрин през ранното лято тя ми се струваше прекрасна, с розите, които се виеха из живите плетове, с пеперудите, които кръжаха над орловите нокти и бобените цветчета. Нивята бяха обработени, набраздени на спретнати малки ивици, подобни на гръбчетата на книги, овцете се разхождаха по високите хълмове, като пухкави петънца на фона на тучната, влажна зеленина. Този пейзаж беше толкова различен от гледките в моята страна, че не можех да спра да му се дивя — откритите села, с черно-белите фасади на къщите с кръстосани греди, и покривите, настлани със златиста тръстика, реките, които сякаш се разтапяха в пътищата при гладките като стъкло бродове с бавни води на всеки завой. Тук земята бе много влажна, затова и нямаше нищо чудно в това, че градината на всяка селска къща бе пълна с яркозелена растителност: дори върху торищата цъфтяха полюшвани от вятъра маргаритки, дори покривите на по-старите къщи бяха жълто-зеленикави от мъх. В сравнение със собствената ми страна, това беше земя, подгизнала като печатарска гъба, влажна от жизнени сокове.