Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Хек помисли да заобиколи, но така щеше да мине пак покрай капитана и веднъж без коментар или заповед си беше късмет, но втори път — едва ли. Тъй че вдиша дълбоко да се успокои и тръгна към перилото и злокобния мъж.
— Вече се смрачава, сър, и ни чака кротка нощ според мен.
Закачулената глава леко се извърна и Хек по-скоро усети, отколкото видя рибешките очи, впити в него. Потисна внезапния си трепет и се подпря на перилото.
— Аа, метнали сте въдица, виждам. Гневни води са наоколо, чувал съм. Акули и денраби. Прави риболова малко рискован — забелязали сте, нали, сър, че моряците почти никога не ловят риба? Само пътниците. Странно, нали? Предполагам, че е свързано с възможността някой ден ние да нахраним рибите, което си е смразяваща мисъл.
— Акули — рече мъжът с висок тънък глас.
Хек примига и се намръщи.
— Какво? Хвърляте за акули? Ъъ, оценявам чувството ви за хумор, мда. Акули, ха. Искате да закачите някоя по-едричка, а? Като, да речем, някоя от ония със златните гърбове, дето са по-дълги дори от „Сънкърл“. Е, това ще е борба между двамата, а? Човек може да залага кой кого ще издърпа на борда или през борда! — Засмя се и не спря да се смее.
Доколкото му позволи куражът поне под мълчаливия поглед на лицето в сянката.
— Ха-ха-ха… ха… ха.
Мъжът размота още няколко лакти въже.
Хек се почеса по наболата челюст.
— Акулите обичат месеста стръв — заговори отново. — Кървава стръв. Не сме имали свежо месо на борда от втория ден след Молл. Какво използвате, сър? Клъвна ли вече?
Мъжът въздъхна.
— Не. Да, прав си. Стръвта трябва да е по-кървава.
— Тъй си е, сър.
— И може би по-голяма.
— Аха, бас слагам. И по-голяма кука също.
— Да. Чудесна идея. На, дръж.
Хек се озова с намотките въже в ръце. Усещаше люшкането на вълните, все едно нещо подръпваше влачещата се след кораба стръв в отмерен ритъм. Обърна се да каже на пътника, че му е време да отива на вахта, но мъжът се беше махнал.
Зачуди се какво да прави. Ако камбаната звъннеше и глупакът не се върнеше дотогава, щеше да е в беда.
Чу зад себе си стъпки и се обърна с облекчение.
— Радвам се, че се върнахте, сър… о, капитане!
— Какво в името на Гуглата правиш тук, Хек?
— Ъъ, държа това въже, капитане.
— Ловиш риба?
— Не, капитане! В смисъл, беше един от пътниците! Дебелият. Ловеше риба и ме помоли да държа това, докато се върне, и така и не можах да му кажа, че не мога, заради нощната вахта и прочие, тъй че не мога да се измъкна сега, сър.
— Ти си проклет идиот, Хек. Вържи въжето за перилото. После иди събуди Бърдс и Гъст, слънцето вече залезе.
— Слушам, капитане!
— Последно чух за него, докато бях нагоре в Тефт, тъй че лично не съм го виждал — каза Емансипор и изруга наум внезапно обзелата го трезвеност, идваща сигурно от каквото там беше пуснал Бочълайн в чая, който пиеше сега. — Хванали го под кейовете. Приливът се отдръпнал, виждате ли — ако се беше измъкнало във водата, изобщо нямаше да го хванат и нито една рибарска лодка нямаше да посмее да излезе в залива месеци, ако не и години. Двайсет здрави войници трябвало, за да го убият с копия и брадви, и само четирима се измъкнали живи от боя.
— Огромно същество, несъмнено — отрони замислено Бочълайн.
— Да, и това било само на половин ден. Бързо растат, видите ли, след като изядат майките си.
— Изяждат майките си?
Емансипор загледа навъсено чая.
— Никой не знае със сигурност, но така разправят. Семето на джорлиг плува във водите като малки червеи. И ако някой намери млада жена по време на кървенето ѝ — гмуркачка за раковини, бисери или слязла да оправи мрежата, — е, този червей се пъха право вътре и влиза в утробата ѝ. А тя наедрява и наедрява, все по-бързо, и почва да яде колкото трима големи мъже, и продължава да яде шест, седем месеца, докато кожата ѝ не почне да се цепи. И тогава, обикновено в някоя безлунна нощ, джорлигът се измъква през корема ѝ и я изяжда. Изяжда я цялата, с кокалите и всичко. После хуква към водата.
— Любопитно — каза Бочълайн. — Въпреки че не е чак толкова невероятно или странно, колкото би могъл да си помисли човек. Паразити има в изобилие и повечето от тях обитават във вода, солена или сладка. Търсят начин да проникнат в гостоприемник, през всяко възможно отверстие.
— Джорлигите не са просто животни — каза Емансипор. — Умни са почти колкото нас, казват. Пъхат се нарочно в мрежи и се омотават в тях, а като ги извадят на борда, се измъкват и убиват всички рибари. Изяждат ги целите. Някои дори използват оръжия, мечове и други, изтървани зад борда или хвърляни на духовете на морето. Но, господарю, джорлигите живеят в плитчини, само в крайбрежни води. Никога в открито море. Тук навън никога.