Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Слушам.
Постоя до нея в дружеско мълчание, както се надяваше, докато се успокои достатъчно и реши да смени темата с нещо по-приемливо.
— Колкото по-скоро Манси слезе от този кораб, толкова по-добре. Лошият късмет клечи в скута на този човек според момчетата, които взехме в Печалния Молл. Ами че аз още на Меър Лейнс чух приказки за…
— Дай ми ножа си — заповяда капитан Сатер.
— Капитане?
— Не искам да цапам моя с кръвта ти.
— Прощавайте, капитане! Помислих…
— Помисли, да, и това ти е проблемът. Винаги е било проблем всъщност.
— Но това за Манси…
— Е несъществено и освен това глупаво. Щях да заповядам на екипажа да престане да дрънка за това, ако можеше да свърши работа. По-добре да ви зашия устите на всички и да се свърши. — Тонът ѝ се сниши опасно. — Нищо не знаем за Меър Лейнс, Абли. Никога не сме били там. Не стига, че се раздрънка в Печалния Молл, че сме дошли от Стратем, което беше все едно да се изпикаеш на пън за тия, дето душат следите ни. Сега ме слушай, Абли. Внимателно, защото няма да се повтарям. Доколкото знаем, те са наели флот пирати от Меър, което значи, че ни преследва нещо доста по-лошо от няколко десетки мъжки денраби, тръгнали да си търсят самки. Само една дума, че Меър може да ни търсят, стига, за да разпали метеж. Чуя ли отново нещо такова от теб, ще ти прережа гърлото на място. Ясна ли съм достатъчно?
— Да, капитане. По-ясно не може и да бъде. Никога не сме били на Меър Лейнс…
— Точно така.
— Само че тримата, които дойдоха с нас, непрекъснато говорят за ония трасета и нашето минаване през тях.
— Не. Не говорят. Познавам ги добре. По-добре от теб. Не казват нито дума, тъй че ако е излязло, е от теб.
Абли Дръдър вече се потеше сериозно и подръпваше брадата си.
— Може и да съм го споменал случайно. Бил съм невнимателен, но вече не съм, капитане, заклевам се.
— Още веднъж невнимание и другото е без значение.
— Съжалявам, капитане. Може да се направя да изглежда, че съм лъжец. Знаете, многото надути приказки и разни такива, преувеличения и прочие. Че то, знам една история — за блатото Тик, никой няма да повярва!
— Може и да не повярват — отвърна тя бавно, — само че всичко, което си чувал някога за блатото Тик, случайно е самата истина. Би трябвало да го знам, след като бях телохранител на Фактора там. Не, Абли, не се опитвай да се правиш на лъжец — проблемът ти е не просто, че говориш много, а че освен това си и тъп. Всъщност проклето чудо е, че все още си жив, особено след като тримата ми приятели трябва да те слушат нощ след нощ. Дори аз да не те убия, те сигурно ще го направят, а това може да усложни нещата, след като ще се наложи да екзекутирам един или всичките си най-стари приятели за убийство на офицер. Тъй че общо взето май трябва да те ликвидирам веднага.
— Моля ви, капитане, говорете с тях! Кажете им, че няма да казвам нищо повече, за каквото и да било! Кълна се в плюнката на Маел, заклевам се, капитане!
— Абли Дръдър, ако не беше единственият между нас, който знае кой край на кораба сочи накъде вървим, отдавна щеше да те няма. Сега ми се махай от очите.
— Слушам, сър!
— Готвачът е поет — каза Бърдс Мотъл и погледна приятеля си, който седеше срещу нея.
Хек Ърс кимна любезно, но не отвърна нищо, тъй като тъпчеше устата си с храна. Малцина други имаше в камбуза и Хек, Бърдс и Гъст Хъб предпочитаха да е така. Гъст още не беше дошъл, с което оставаха само те двамата и още един, а той седеше на пейката си, зяпнал в купата си с кльопачка все едно се опитваше да прочете в разбърканата каша бъдещето си или нещо такова. Нещо, което Манси Каръка нямаше нужда да прави, ако питаха Хек.
Но все едно. Бяха минали месеци вече на този проклет откраднат кораб и макар в началото нещата малко да бяха загрубели, положението се беше поуспокоило донякъде — чак до пристанището на Печалния Молл. Но сега, започнал беше да осъзнава Хек, нещата отново загрубяваха. Манси Каръка беше най-малката им грижа. Проклетият кораб беше обладан от духове. Никакво друго възможно обяснение нямаше. Обладан. Зле като в катакомбите на град Толл: гласове, привидения и шепоти, скърцания, пращене и щъпуркане… не, не бяха плъхове освен това, след като никой не можеше да си спомни да е виждал плъх от Молл насам. А когато плъховете напуснат някой кораб, това вече е много зле, може би най-лошото.
Грубо в началото, да, защото Сатер и те тримата сега не бяха по-различни от който и да е друг опитен моряк. Но никой от тях не беше. Моряк, в смисъл. Дори Сатер, чието капитанство беше от дворцовата стража в град Толл — поне преди Нощта на заклинанията. Нито пък Хек, нито Бърдс или Гъст: всички те бяха на пост при градската югоизточна ъглова порта в онази съдбовна нощ. Петия в шарената им група го бяха взели на пристана на Толл, но само защото разбираше малко от плаване и имаше лодка, която им трябваше, за да се измъкнат от сушата на Стратем. И беше достатъчно ловък със сабята, тъй че открадването на „Сънкърл“ се оказа много по-лесно, отколкото предполагаха.