Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
И тя не искаше и да чуе онази ужасна дума, онова жестоко определение, което висеше над Орфантал като крило на присмехулна сврака.
Копеле.
Никое дете не може да избира. Користната глупост на майка му, жалкият патос на пияния му баща — това не бяха престъпления на момчето и другите нямаха право да очернят невинността му. Хората често са толкова зли. Жадни за строго осъждане, жадни за злобно презрение.
„Раненият ще наранява.“ Тъй казваше поетът Галан и по-верни думи не бяха изричани. „Раненият ще наранява/ и ще се помнят раните.“ Тези стихове бяха от последната му книга, злокобно озаглавена „Дни за дране“, която бе издадена в началото на сезона и продължаваше да разпалва негодувание и разгорещени осъждания. Разбира се, истински цивилизованите домове можеха да погледнат неприятните истини, без окото им да мигне, и ако Галан в куража си бе опрял ножа в културата на Тайст и беше обелил кожата й, не беше ли този гняв доказателство, че е прозрял вярно?
Много неща, достойни за презрение, можеше да намери човек в собствената си раса и баналността за гаснещата слава наистина бе горчива за понасяне. Един ден щеше да дойде прераждане. И ако човек имаше ясен поглед и обмислеше добре нещата предварително, то в раждането на нов трескав век родословната линия можеше да избуи в нов живот, да стане ядро на невъобразима мощ. Възможността щеше да дойде, но не в нейното време. Всичко, което правеше, трябваше да послужи на бъдещето и един ден те щяха да го разберат. Един ден щяха да разберат жертвите й.
Орфантал си беше намерил някаква отчупена от стобор летва и сега я размахваше над главата си, викаше и тичаше. Изкатери се на ниска купчина отломки, с победоносно изражение. Заби единия край на летвата между две буци зидария, все едно забиваше бойно знаме, а след това изведнъж се вцепени, все едно го прониза някое невидимо оръжие, и зяпна към небето, със стъписано изражение, изпълнено с въображаема предсмъртна болка, после залитна от купчината и се смъкна на колене, с едната ръка притисната на корема. След миг падна по очи на земята и остана да лежи като мъртъв.
Глупави игри. И винаги — игри на война и битка, героични и при все това завършващи с трагедия. Все още не беше виждала момчето да се преструва, че загива в бой с въображаем враг. Винаги сякаш разиграваше предателство: забитият нож в гърба, изненадата и болката, изпълнили очите му. Намек за негодувание. Момчетата бяха глупави на тази възраст. В нелепите си игри се принасяха жертва на собствената си вяра в несправедливостта на света — работите, прекъсващи времето им за игра, уроците, които крадат дневната светлина и безкрайния блян на лятото, вика от кухнята, с който свършва денят.
Всичко това трябваше да се заличи. От младия ум на Орфантал. Великите войни бяха свършили. Победа беше спечелила този мир и младите мъже и жени трябваше вече да се обърнат към други неща — времето на размахващите меча беше отминало и всички тези ветерани, които скитаха из селищата като изоставени псета, напиваха се и редяха безумни истории за храброст, а след това плачеха за изгубени другари — това беше отрова за всички, особено за младите, които толкова лесно се изкушаваха от подобни приказки.
Войниците живееха така, както не живееше никой друг, нито можеше да се надява, освен ако и той не е открил истините на войната. Ветераните се връщаха у дома с всички илюзии, изстъргани от очите и умовете им. Гледната им точка беше различна, но нищо здравословно нямаше в това, нищо ценно. Бяха преживели своите дни на дране и сега всичко, което погледнеха, беше оголено: хрущял и жила, кост и месо, и треперещи вътрешности.
Съпругът й бе изповядал всичко това в нощта преди да сложи край на живота си, в нощта преди да ги изостави всички и да остави след себе си позор като единствено наследство. Героят, който се върна — що за причина беше имал да се самоубие? Върна се при любимата си жена — жената, за която беше разказвал и за която беше копнял всеки един ден в поход, — върна се награден, почетен, уважаван, далече от битки и несгоди. И след по-малко от месец заби кама в сърцето си.
Когато стъписването отмина. Когато ужасът заглъхна. Когато очите се спряха на Нерис, забулената вдовица… тогава дойдоха първите нашепвания.
Какво му беше направила?
Нищо не беше направила. Беше се върнал у дома вече мъртъв. Не, не беше това. Когато се беше върнал у дома, тя беше мъртва. За него. Там, в онези походи, на онези бойни полета, в онези окаяни студени нощи, под равнодушните звезди, той се беше влюбил в представата си за нея: онази неподвластна на старост съвършена представа, а срещу нея тя не можеше да се бори. Никоя смъртна жена не можеше.