Ковачница на мрак

Глупави игри. И винаги — игри на война и битка, героични и при все това завършващи с трагедия. Все още не беше виждала момчето да се преструва, че загива в бой с въображаем враг. Винаги сякаш разиграваше предателство: забитият нож в гърба, изненадата и болката, изпълнили очите му. Намек за негодувание. Момчетата бяха глупави на тази възраст. В нелепите си игри се принасяха жертва на собствената си вяра в несправедливостта на света — работите, прекъсващи времето им за игра, уроците, които крадат дневната светлина и безкрайния блян на лятото, вика от кухнята, с който свършва денят.

Всичко това трябваше да се заличи. От младия ум на Орфантал. Великите войни бяха свършили. Победа беше спечелила този мир и младите мъже и жени трябваше вече да се обърнат към други неща — времето на размахващите меча беше отминало и всички тези ветерани, които скитаха из селищата като изоставени псета, напиваха се и редяха безумни истории за храброст, а след това плачеха за изгубени другари — това беше отрова за всички, особено за младите, които толкова лесно се изкушаваха от подобни приказки.

Войниците живееха така, както не живееше никой друг, нито можеше да се надява, освен ако и той не е открил истините на войната. Ветераните се връщаха у дома с всички илюзии, изстъргани от очите и умовете им. Гледната им точка беше различна, но нищо здравословно нямаше в това, нищо ценно. Бяха преживели своите дни на дране и сега всичко, което погледнеха, беше оголено: хрущял и жила, кост и месо, и треперещи вътрешности.

Съпругът й бе изповядал всичко това в нощта преди да сложи край на живота си, в нощта преди да ги изостави всички и да остави след себе си позор като единствено наследство. Героят, който се върна — що за причина беше имал да се самоубие? Върна се при любимата си жена — жената, за която беше разказвал и за която беше копнял всеки един ден в поход, — върна се награден, почетен, уважаван, далече от битки и несгоди. И след по-малко от месец заби кама в сърцето си.

Когато стъписването отмина. Когато ужасът заглъхна. Когато очите се спряха на Нерис, забулената вдовица… тогава дойдоха първите нашепвания.

Какво му беше направила?

Нищо не беше направила. Беше се върнал у дома вече мъртъв. Не, не беше това. Когато се беше върнал у дома, тя беше мъртва. За него. Там, в онези походи, на онези бойни полета, в онези окаяни студени нощи, под равнодушните звезди, той се беше влюбил в представата си за нея: онази неподвластна на старост съвършена представа, а срещу нея тя не можеше да се бори. Никоя смъртна жена не можеше.