Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Конникът от дом Дракони се приближи, спря зад каретата и се поклони на лейди Нерис и Сандалат.
— Поздрави и благопожелания от Консорта — каза мъжът. — Аз съм Айвис.
Нерис се обърна към дъщеря си.
— В каретата.
Но Сандалат гледаше над каретата, повдигаше се на пръсти, за да зърне сина си. Не се виждаше никакъв.
— Дъще, подчини се на майка си. Тръгвай.
С изгърбени рамене, като човек с болни дробове, Сандалат бавно заслиза по каменните стъпала. Винаги изглеждаше или стара, или невъзможно млада, а и двете състояния изпълваха Нерис с презрение.
Нерис се обърна към мъжа.
— Айвис, благодарим ти за вежливостта. Знаем, че си яздил много днес.
Коларят поглеждаше към лейди Нерис — очакваше сигнала. В светлото небе зад него литна ято птици.
— Лейди Нерис — каза Айвис. — Ще яздим през нощта и ще пристигнем в къщата на господаря ми скоро след разсъмване.
— Чудесно. Сам ли си в тази задача?
— Чака ни отряд на изток от Ейбара, милейди. Уважаваме традиционните владения на рода ви, тъй че не бихме направили нищо, за да ви оскърбим.
— Изключително мил сте, Айвис. Моля, предайте поздравленията ми на лорд Драконъс, че е избрал толкова доблестен капитан за тази задача. — После кимна на кочияша и той плесна с поводите.
Каретата се затъркаля по неравните каменни плочи, после зави по пътеката отзад покрай двора на къщата. По средата надолу по хълма щеше да излезе на пътя за Ейбара, а оттам щеше да поеме по северния път покрай реката, на късо разстояние, преди да стигне разклонението на североизток.
Нерис придърпа тежкото наметало около раменете си — в сянката на входа беше хладно. Отново се заозърта за Орфантал. Момчето не се виждаше никъде.
Това я зарадва.
Пак някоя игра в руините. Още един триумфален отпор. Още един нож в гърба.
Децата бленуваха най-глупавите блянове.
Застанало в сянката на изгорялата конюшня, скрито от стъпалата на къщата, момчето гледаше след каретата. Като че ли беше видяло лицето й през малкото зацапано прозорче, пребледняла и със зачервени очи, докато го търсеше напрегнато с поглед, но после каретата изтрополи покрай него и се обърна така, че можеше да види само високия й гръб и сандъка за багаж отзад. А после покрай него мина непознатият ездач във войнишки дрехи и конят му изрита облачета пръст, след като подмина каменните плочи.
В Ейбара идваха войници. Някои бяха загубили ръка, крак или око. Други бяха със заздравели рани, но умираха от ножове в гърдите, сякаш оръжието ги беше преследвало чак от онези далечни битки, в които се бяха сражавали. Метнато във въздуха, лети сребристо и невидимо в нощта, гони, намира, накрая настига. Да убие човека, когото е трябвало да убие седмици, месеци по-рано дори.
Но този войник, който се нарече Айвис, беше дошъл, за да отведе майка му.
Не обичаше да гледа как хората плачат. Готов беше да направи всичко, за да ги накара да спрат да плачат, и в ума си, в онзи въображаем свят на борба и геройство, в който живееше, често се заклеваше, че ще помогне на нещастна жена. А след това с бой си пробиваше път през половината свят в името на тази клетва. Докато тя го убиеше, като нож, промъкнал се от далечното минало.
Момчето гледа след впряга чак докато той не изчезна от погледа му. И тогава устата му се раздвижи, и изрече безмълвно дума.
„Майко?“
Имаше далечни войни, където омраза сплиташе оръжия и кръв се плискаше като дъжд. И имаше войни в една-единствена къща или в една-единствена стая, където любовта умираше със смъртта на герои и плач изпълваше небето. Навсякъде имаше войни. Той знаеше това. Имаше войни, и толкова, и всеки ден той умираше, поразен от онзи нож, който го преследваше по целия свят, точно както беше направил с дядо му.
Но засега щеше да се крие в сенките, в конюшните, които се бяха подпалили и умряха всички коне, освен един. И може би да се промъква в гората зад стобора, за да се срази в нови битки, да губи всеки път, защото истинските герои винаги губят, нали? Смъртта винаги ги догонва. И денят щеше да изтече бързо, както винаги.
А после дойде викът от кухнята, та светът да свърши за още една нощ.
Сандалат си помисли, че го видя, там в сумрака, призрачен до една от оцелелите все още стени на изгорялата конюшня, но пък може просто да си го беше въобразила. Умът й нямаше здрави устои, или така поне казваше винаги майка й. А въображението, което бе завещала в изобилие на сина си, не беше ценно качество в тези напрегнати времена.
Въздухът в каретата беше спарен и вмирисан на плесен, но пантите на страничните прозорци бяха заяли от ръжда и мръсотия и единственият свеж полъх, който стигаше до нея, идваше от говорната кутия, водеща към дървена тръба, която се издигаше до капрата, на която седеше кочияшът. Тя едва го познаваше — бяха го наели от селото само за тази задача — и ако му извикаше, за да го помоли да й помогне с отварянето на прозорец, тази история скоро щеше да се разнесе из кръчмите — пропадналият дом и неговата прокълната, негодна за нищо дъщеря. Щеше да има смях, подигравки и презрение. Не, нямаше да го моли за нищо.