Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Под тежките й дрехи потече пот. Седеше колкото можеше по-неподвижно с надеждата, че това ще помогне, но нямаше какво да прави, нищо, с което да ангажира ръцете и ума си. Люшкането и друсането беше твърде силно, за да се заеме с ръкоделие. А и се вдигаше прах, прорязан от ярките тънки лъчи слънчева светлина. Усещаше как полепва по лицето й и ако по страните й имаше сълзи — а знаеше, че трябва да има, — вадичките щяха да потъмнеят от мръсното. Грозно и срамно.
Помнеше първия си път като заложница. Помнеше времето си в Цитаделата, секващата дъха възбуда от всички онези хора в безчетните великолепни стаи, високите знатни воини, които винаги се радваха на малкото момиченце, мотаещо се в краката им. Помнеше богатството — толкова много богатство — и беше започнала да вярва, че това е нейният свят, светът, за който се е родила.
Бяха й дали стая, горе по едно вито стълбище. Там често сядаше и чакаше, зачервена и възбудена, камбаната да възвести часовете за храна, когато хукваше надолу, обикаляше и обикаляше по онези вечно извиващи се стъпала, за да се втурне в трапезарията — а те се смееха радостно, щом я видеха.
През по-голямата част от онази първа година се беше превърнала в центъра на внимание в цялата Цитадела, почитаха я като малка кралица и винаги край нея бяха тримата воини синове на лорд Нимандър, за да хванат ръката й всеки път, щом посегнеше, всеки път, щом изпиташе нужда да се почувства в безопасност. Помнеше възхищението си от бялата коса на Силхас Руин, червения блясък в очите му и дългите му пръсти. И топлата усмивка на Андарист — Андарист, за когото мечтаеше, че ще се омъжи един ден. Но този, когото истински боготвореше, беше Аномандър. Изглеждаше здрав като камък, стоплен от слънцето и огладен от ветрове и дъжд. Чувстваше го като огромно крило, закрилящо, загърнато около нея, и виждаше как другите се отнасят с почит към него, дори братята му. Аномандър: най-обичаният от Майка Тъма и най-обичаният от детето заложник в Цитаделата.
Войните й ги отнеха всички, баща и синове, и когато лорд Нимандър се върна преждевременно, окуцял и сломен, Сандалат се сгуши в стаята си, смразена от ужас при мисълта, че някой от закрилниците й издъхва на някое далечно бойно поле. Бяха се превърнали в стени на собствения й дом, в личния й дворец и тя беше тяхната кралица, завинаги и вовеки веков. Как можеше изобщо да свършват такива неща?
Зад прозореца на каретата се нижеха едноетажните къщи на селото, а пред тях тук-там се движеха смътни фигури, повечето спираха и зяпваха към нея. Чу няколко приглушени вика, отправени към кочияша, чу грубия му приглушен смях, чу нечий пиянски рев. Затаи дъх и се присви, за да скрие лицето си от зацапания с прах прозорец. Зачака сърцето й да се успокои. Каретата подскачаше по дълбоките коловози и я подмяташе насам-натам. Стисна ръце в скута си.
Въображението й беше изтерзано. Труден ден беше този.
Ейбара беше селище, прочуто със своя растеж, с богатството си, преди войните да му отнемат всички млади мъже и жени. И то по времето, когато домът Друкорлас беше на ръба да стане Велик дом. Когато накрая я върнаха, като дар, изгубил красотата си, предназначението си, се беше стъписала от бедността на дома си — от селото, голямата фамилна къща и от грохналия й, разнебитен двор.
Баща й току-що беше умрял, донесъл рана от войната, която изведнъж забрала — поразила го преди някой лечител да успее да помогне. Трагична, стъписваща смърт, а за нея — нова празнота, заменила стара празнота. Майка й винаги беше пазила мъжа си — бащата на Сандалат — за себе си. Обясняваше с егоизма си това, че гонеше дъщеря си от стаята, това, че държеше вратата затворена. Имаше приказки за друго дете, но не беше дошло никакво дете и след това баща й си бе отишъл. Сандалат го помнеше като висока безлика фигура и повечето й спомени за него бяха от тропота на ботушите му по дървения под в стаята над спалнята, докато крачеше нощем.
Сега майка й изобщо не говореше за него. Беше вдовица и тази дума като че ли носеше със себе си цялото богатство, което можеше да побере, но беше самотно богатство. Не обгръщаше никой друг освен самата Нерис. Междувременно бедността глождеше навътре от всички страни, като подронени речни брегове при пролетно наводнение.