Ковачница на мрак

Но въпреки всичко това, докато виното смекчаваше гледката, тя попиваше всяка дума, всеки жест, в отчаяно усилие да проумее това събиране.

Гости.

Никога не бяха имали гости. Търговците просто се отбиваха, а които се задържаха за нощта, вдигаха бивак извън стените. В много по-редки случаи можеше да дойде друг джагът, за да подхване някой непонятен спор с Хаут — неохотна, болезнена размяна на думи, — след което се махаше, като често напускаше посред нощ, и Хаут беше кисел и намръщен след това.

Джелеките сякаш изобщо не й обръщаха внимание. Виното се лееше като вода и оригвания и пръхтене придружаваха всяка глътка. Сред джелеките нямаше жени и Коря се зачуди дали освен воини не са някаква секта или братство. Сред Тел Акаи можеше да се намерят монаси, заклели се да носят оръжие, което сами си изковаваха от сурова руда. Може би тези джелеки бяха заклети по същия начин — не бяха свалили оръжията си в края на краищата, макар че Хаут беше смъкнал бойното си снаряжение още щом влезе в залата.

Воинът, който седеше отляво на Коря, се буташе в нея, мускулестото му рамо и ръката му я блъскаха непрекъснато. Джелека срещу тях като че ли го досмеша от неудобството й и той ревна:

— Саграл! Внимавай, дръвник такъв, да не паднеш в скута й.

Груб смях съпроводи думите му, а Хаут само изсумтя и посегна за стомна вино. Наля си и подхвърли:

— Повече внимавай да не събудиш гнева й.

Този, който бе заговорил, повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, да не си го понасял, капитане?

„Капитане?“

— Не съм, но тя е Тайст, и е млада. Чакам го да дойде още откакто пристигна тук, и още чакам. Сигурен съм, че го има, макар че колкото и зъл да съм с нея, още не съм успял да го събудя.