Ковачница на мрак

Докато говореше вечер до леглото на сина си, тя пресъздаваше Галдан, изграждаше го от късчета от Андарист, Силхас Руин и, разбира се, Аномандър. Най-вече Аномандър всъщност. Чак до чертите на лицето му, до стойката, до топлината на ръката му, хванала ръката на едно дете — и когато Орфантал се събудеше нощем, когато всичко беше тъмно и тихо и можеше да е уплашен, трябваше само да си представи онази ръка, хванала неговата.

Синът й я питаше къде е отишъл? Какво е станало с баща му?

Велика битка срещу джелеки соултейкън, стара вражда с мъж, когото някога е смятал за свой приятел. Измяна, докато Галдан е давал живота си, за да защити ранения си лорд. Предателят му? И той мъртъв, издебнат от собствената си измяна — казваха, че се самоубил всъщност, — но никой изобщо не говори за това, нито дума. Всички тайсти скърбяха за тъжни събития, а след това се заклеваха повече да не говорят за това, за да засвидетелстват своята чест и своята скръб.

Има неща, в които едно дете трябва да вярва, съшити като дрехи или дори като броня. За да може след това да ги носи до края на дните си. Така вярваше Сандалат, а ако Галдан беше откраднал нейните дрехи със сладките си лъжи, за да я остави трепереща и сама… не, Орфантал нямаше да изстрада същото. Нямаше никога да изстрада същото.

Каретата беше като врящ казан. Изгаряща, стопена от жегата, тя се чудеше кой ще разказва на сина й приказки вечер. Нямаше кой. Но той можеше да се пресегне в тъмното, за да хване ръката на татко си, нали? Нямаше нужда да се безпокои повече за това — беше направила, каквото можеше, а гневът на майка й — жестокото обвинение на Нерис, че Сандалат е твърде млада, за да отгледа дете — е, беше доказала, че не е така, нали? Горещината я задушаваше. Беше й зле. Като че ли беше видяла Галдан в селото — мислеше, че го е видяла: залитна, сякаш се канеше да подгони каретата, а след това падна и се чу смях.

Въображението й се беше развихрило, горещината го влудяваше, а светът извън прозореца й се беше преобразил в нещо ослепително бяло, самото небе беше пламнало. Закашля в прахта на тази разруха, а конските копита вече биеха от всички страни, извисиха се гласове, копита тътнеха като барабани.

Каретата рязко спря, наклони се в крайпътния изкоп и тя се плъзна от седалката.

Потта по лицето й беше изсъхнала. Кожата й беше суха и хладна.

Някой я викаше, но тя не можеше да стигне до говорната кутия, не и оттук долу.

Резето изщрака, а след това вратата се люшна и се отвори, огънят отвън нахлу и я погълна.