Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли какво — спокойно подхвана гой, — ако нямах поръчката от Палм Бийч, ако утре трябваше да се върна в Ню Йорк, бих могъл и щях да приема всякаква работа. — Ала щом го произнесе, осъзна, че поръчката от Палм Бийч го бе окуражила, бе му дала сили, воля — все едно как ще го нарече; без нея през тези дни с Ан щеше да изпитва само чувство на вина.
— Не е необходимо — категорично отсече Ан. Сведе глава над албума.
Усмихна се. Бе убеден, че едва ли го е чула. Всъщност, както тя добре знаеше, това, което той бе казал, нямаше значение. Приведе се към нея, за да разглеждат заедно; обясняваше и кои са хората в албума, развеселен я наблюдаваше как обръща двойните страници с подредените от майка му негови снимки — от бебе, та чак до двадесет години. Навсякъде се усмихваше — сред непокорната гъста черна коса лицето му изглеждаше по-упорито, по-безгрижно от сега.
— Изглеждам ли истински щастлив на снимките? — попита той.
Тя му смигна.
— И много привлекателен. Има ли снимки на Мириам? — Останалите страници от албума се хлъзнаха между пръстите й и тя не ги задържа.
— Не — отвърна Гай.
— Страшно се радвам на албума.
— Майка ми би ми извила врата, ако знаеше, че е в Мексико. — Сложи албума обратно в куфара, за да не би случайно да го забрави. — Най-човешкият начин семействата да се опознаят е именно този.
— Гай, много ли те измъчих?
Плачливият й глас го накара да се усмихне.
— Не! Ама никак! — Седна и я притегли към себе си на леглото. Беше се запознал с всичките й роднини — по двама, по трима, на цели дузини — на неделните вечери и събиранията у Фокнърови. Непрекъснато се шегуваха помежду си колко много са Фокнъровците, Уедъловците и Морисъновците — и всички живееха в щата Ню Йорк или в Лонг Айланд. Кой знае защо, му бе приятно, че тя има толкова много роднини. Миналогодишната Коледа у Фокнърови бе най-щастливата в живота му. Целуна я по бузите, после по устата. Отпусна глава и зърна скиците на Ан върху юргана, на бланки за писма от хотела, и лениво ги занарежда на купчинка. Дизайнерски идеи, които й бяха хрумнали след посещението им в Музео Насионале следобед. Рисунъкът беше с черни, категорични щрихи, досущ като собствените му груби скици.
— Мисля си за къщата, Ан.
— Искаш да е голяма.
Усмихна се.
— Да.
— Добре. Съгласна съм. — Отпусна се в прегръдките му. Въздъхнаха едновременно, сякаш бяха един човек, и тя се позасмя. Гай я прегърна още по-силно.
За първи път се съгласяваше къщата да е толкова голяма. Щеше да бъде във формата на буква „у“ и въпросът бе дали не могат да минат без едната чертичка. Но идеята му харесваше единствено с двете чертички. Щеше да струва много, много повече от двадесет хиляди, но той смяташе, че покрай Палм Бийч ще потекат частни поръчки, които ще му отнемат малко време и ще му донесат добри пари. Ан бе споменала, че баща й ще бъде извънредно доволен, ако те приемат предното крило като сватбен подарък, ала това му се струваше толкова неприемливо, колкото и премахването на крилото. Представи си белотата на къщата, блеснала на фона на кафявото бюро отсреща. Къщата израстваше от една бяла скала, която бе видял близо до град Олтън в Кънетикът. Продълговата ниска постройка с плосък покрив — сякаш създадена от алхимик, родена от скалата, като кристал.
— Бих я нарекъл „Кристалът“ — промълви той.
Ан впери замислен поглед в тавана.
— Не си падам особено по именуването на къщи, по къщи с имена. „Кристал“ някак не ми се нрави.
Гай се почувствува леко засегнат.
— Много по-хубаво е от „Олтън“, което е възможно най-блудкавото! Съвсем типично за Нова Англия. Докато, да речем, в Тексас…
— Дадено, за теб да е Тексас, а за мен остава Нова Англия — усмихна се Ан, прекратявайки спора, понеже всъщност Тексас й харесваше, а Гай харесваше Нова Англия.
Гай погледна към телефона — имаше странното предчувствие, че ще звънне. Бе доста замаян, сякаш бе поел лек наркотик. Ан твърдеше, че хората се чувствували така в Мексико Сити поради надморската височина.
— Мисля си, че ако тази вечер можех да телефонирам на Мириам и да поговорим, всичко би се наредило — бавно произнесе Гай. — Бих й казал точно онова, което трябва.
— Ето телефона — предложи абсолютно сериозно Ан.
Минаха няколко секунди, а после я чу, че въздъхна.