Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Не се седи тууука, влааажно е — проточи другата, Кейти.
— Седни на мооойто палто, ако искаш — отвърна мъжки глас.
„Божичко как идиотски провлачено приказват тия южняци“, помисли си Бруно.
— През медения месец, когато вървиме със мойта любима нататък… — пееше някой из храстите.
Шепот в нощта. Буболечки. Щурци. И комар в ухото му. Бруно го фрасна с юмрук и ухото му запищя влудяващо и заглуши гласовете.
— … изчезвай.
— Защо не можем да намерим къде да поседнем? — изджавка Мириам.
— Места няяяма, освен това внимавайте, внимавайте къде стъпвате!
— Внимавайте да не си настъпите гащите, момичета! — разсмя се червенокосият.
Какво, по дяволите, смятаха да правят? Каква досада! От въртележката, сякаш от много далеч, едва-едва долиташе музика — чуваха се само високите тонове. В този момент компанията се обърна и тръгна право към него и той трябваше да кривне встрани, сякаш се беше запътил за някъде. Омота се в ниския трънак и се заизмъква от бодлите, докато те минаха покрай него. След тава тръгна подире им. Стори му се, че усеща парфюма на Мириам, но може би беше парфюмът на другата — противно сладникав като парна баня.
„… в този момент — съобщаваха по радиото — приближавайки се много предпазливо… Лийн… Лийн… нанася страхотен удар право в лицето на Бейб и чуйте публиката!“ Рев.
Бруно съзря мъж и момиче да се въргалят из храстите, сякаш и те се бореха.
Мириам бе застанала върху една издатина — нямаше и три метра разстояние, а другите се смъкваха по склона надолу. Бруно се примъкна по-близо. Светлините очертаваха главата и раменете й върху водната повърхност. Никога не се бе озовавал толкова близо до нея.
— Хей! — прошепна Бруно и я видя как се обръща. — Кажи, не се ли казваш Мириам?
Гледаше право към него, ала едва ли би могла да го види.
— Да. А ти кой си?
Той пристъпи напред.
— Не се ли познаваме отнякъде? — обърна се цинично към нея и усети същия парфюм. Приличаше му на топло, грозно черно петно. Хвърли се така стремително, че китките на протегнатите му ръце се допряха.
— Ама какво ис…?
Ръцете му сграбчиха гърлото й на последната сричка и прекършиха в зародиш надигащата се изненада. Раздруса я. Тялото му се втвърди като камък, чу зъбите си да тракат. От гърлото й излезе стържещ звук, но той така яко я стискаше, че тя не можа да изписка. Подложил крак зад нея, той я тласна назад и двамата безшумно се строполиха на земята — изшумяха само някакви листа. Впи още по-силно пръсти, усещаше противните гърчове на тялото й, което се силеше да повдигне и двамата, но той здраво я притискаше. Шията й се сгорещи и набъбна. „Спри! Спри! Спри!“ — заповядваше й той. И главата спря да се върти. Сигурен бе, че я е стискал достатъчно дълго, ала не преставаше. Хвърли поглед назад — никой не се приближаваше. Когато отпусна пръсти, шията й бе на дълбоки резки като тесто. В този миг тя издаде звук, сякаш се прокашля. Обзе го ужас — все едно, че виждаше да се съживява труп, и отново се хвърли отгоре й, опря се на колене и я застиска с такава сила, сякаш щеше да си счупи палците. Цялата му сила се изливаше през ръцете му. А ако тя не бе достатъчна? Чу се как скимти. Сега вече тя бе неподвижна и безжизнена.
— Мириам? — чу да я вика приятелката й.
Бруно рипна и препъвайки се, пое направо към средата на острова, след това свърна наляво, за да се добере до лодката. Неволно бе измъкнал носната си кърпа, за да изтрие ръцете си. От слюнката на Мириам. Хвърли кърпата, но отново я вдигна, защото беше с монограм. Той разсъждаваше! Чувствуваше се чудесно! Беше успял!
— Ми-ри-ам! — повтори гласът лениво-нетърпеливо.
Ами ако не я беше довършил, ако бе успяла да се надигне, ако вече говореше? При тази мисъл скочи като ужилен и едва не се претърколи надолу към брега. Чак при водата усети какъв силен вятър духаше. Отначало не видя своята лодка. Понечи да се качи на друга, разколеба се, после я откри само на няколко метра по-нататък, подпряна върху пънчето.
— Хей, припаднала е!
Бруно отблъсна лодката от брега — бързичко, но без паника.
— Помощ, помогнете! — полузадъхано, полупискливо изрече момичето.
— Боооже! По-мооощ!
Паниката в гласа го изплаши. Рязко загреба, после отведнъж престана да гребе и остави лодката да се клатушка по тъмната повърхност. Защо, за бога, трябваше да се плаши? Абсолютно никой не го преследваме.
— Хей!
— Божичко мили, тя е мъртва! Изпикайте за помощ!
Женският писък се изви като широка дъга в тишината и сякаш оповести безвъзвратността на случилото се. Чудесен писък, каза си той и изпита странен, тих възторг. Спокойно приближи до пристана зад една друга лодка. Бавно, безкрайно бавно плати на пазача.