Господарят на войната

Стоях на колене в тъмното — един воин на Митра, дошъл в този забравен храм — и както се молех, усетих същата миризма на море, която помнех от Линдинис — дъхът на сол и водорасли, докоснал ноздрите ни, докато Сребърната Олуен пристъпваше стройна, нежна и красива в галерията на двореца. За момент си помислих, че някой Бог е дошъл, или самата Сребърна Олуен е пристигнала в Мей Дун, но нищо не помръдна; нищо не се появи, нищо не засия, усещах само леката миризма на морска сол и чувах тихия шепот на вятъра отвън.

Върнах се в първата стая. Тук миризмата на море бе по-силна. Дръпнах капаците на няколко кутии, отвих платнените покривала на кошниците и реших, че съм намерил източника на морския дъх, когато открих две кошници, пълни със сол, натежала и овлажняла от есенния въздух, но морското ухание не идваше от солта, а от трета кошница, която бе натъпкана с мокри водорасли. Докоснах водораслите и облизах пръста си, беше солен. До кошницата имаше голямо запушено глинено гърне и когато го отворих, установих, че е пълно с морска вода, вероятно с нея мокреха водораслите. Бръкнах в кошницата с водораслите и открих един пласт миди между тях. Мидите имаха издължени, тесни и елегантни черупки, малко по-големи от ония, които познавах, и не бяха черни, а сивобели. Вдигнах една, помирисах я и предположих, че това просто е някакъв деликатес, който Мерлин обича да си хапва. Мидата изглежда не обичаше да я пипат, защото разтвори черупката си и ме изпръска с някаква течност. Върнах я обратно в кошницата и покрих живите миди с пласт водорасли. Тъкмо се обръщах към външната врата с намерението да изчакам Мерлин отвън, когато забелязах ръката си. Вторачих се в нея, но реших, че сигурно не виждам добре. Не можех да бъда сигурен при слабата светлина, която идваше откъм външната врата, затова отново се пъхнах във вътрешната стая, където големия Свещен съд чакаше край олтара и там, в най-тъмната част на храма на Митра, аз вдигнах дясната си ръка към очите.