Господарят на войната

Отмотах плата, в който бе увита ножницата, и му подадох дръжката на меча. В първия момент той не посмя да го пипне, после възбудено протегна ръка и измъкна Екскалибур. Загледа се с благоговение в острието, след това докосна с пръст гравираните извивки и дракони, които украсяваха стоманата.

— Направено в Отвъдния свят — каза Гауейн удивено — от самия Гофанон!

— По-скоро изковано в Ирландия — отсякох аз безмилостно, защото в младостта и доверчивостта на този младеж имаше нещо, което ме караше да подкопавам набожната му невинност.

— Не, лорд, направено е в Отвъдния свят — увери ме той сериозно. После пъхна Екскалибур обратно в ръцете ми. — Да вървим, лорд — каза Гауейн и се опита да ускори крачка, но само се подхлъзна отново и размаха ръце, за да запази равновесие. Белите му доспехи, така красиви отдалече, бяха в окаяно състояние. Бялата вар бе опръскана с кал и отмита на места, но въпреки това младият воин не изглеждаше смешен, защото притежаваше непоколебимо самочувствие. Дългата му златиста коса бе вързана на хлабава плитка, която се спускаше до кръста. Бяхме влезли вече между високите обрасли с трева земни насипи и пътеката, отвеждаща вътре в укреплението лъкатушеше между стените. Тогава попитах Гауейн как се е запознал с Мерлин.

— О, познавам го откакто се знам! — отвърна принцът щастливо. — Той дойде в двора на баща ми, нали, е не чак когато съм се родил, но все пак като бях малко момче, той винаги беше при мен. Беше ми учител.

— Твой учител? — бях изненадан, но Мерлин си беше такъв потаен. Никога не ми бе споменавал за Гауейн.

— Не по четмо и писмо — уточни младежът, — на това ме научиха жените. Не! Мерлин ми разкри каква съдба ме очаква. Научи ме — и Гауейн срамежливо се усмихна, — да бъда чист.

— Да бъдеш чист! — погледнах го аз с любопитство. — Никакви жени?

— Никакви, лорд — призна той невинно. — Мерлин настоява. Сега не, във всеки случай, макар че после, разбира се — гласът му заглъхна и страните му пламнаха.